Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

На "Герена" да вдигнат паметник на Павел Колев

Всеки друг в тази ситуация щеше да хвърли кърпата. И щеше да е прав за себе си - но Колев не го направи. Снимка: Lap.bg
Всеки друг в тази ситуация щеше да хвърли кърпата. И щеше да е прав за себе си - но Колев не го направи.

"Цяло чудо е, че тренираме с 25 футболисти", каза Петър Хубчев в първата си (полу)медийна изява след четиримесечно мълчание. И разясни, че нито стотинка от фенските дарения не е отишла за заплати на футболисти и треньори.

Това наистина си е чудо - каквото не се е случвало в нашия футбол и едва ли някога ще бъде повторено. Но чудото съвсем не се състои в това, че Левски разполага с футболисти, а че към днешна дата изобщо продължава да съществува. При всичките адмирации, комплименти и уважение към "синята" общност, към хилядите обикновени фенове, заделяли лични средства в тези тежки времена, към безбройните жестове на клубна вярност и съпричастност, на алтруизъм и чиста любов към идеята, има една личност, на която футболен клуб Левски дължи почти изцяло оцеляването си.

И когато времето отсее всекидневните дребнотемия, страсти и вълнения, историята ще го посочи като човекът, на когото всеки истински левскар трябва вечно да е благодарен за това, че Левски продължава да го има. Неговото име съвсем не Наско Сираков, нито Васил Божков, нито Георги Попов или Константин Папазов. Става дума, без никакво съмнение, за Павел Колев.

През последните три десетилетия у нас на практика не остана значим футболен клуб, който в някакъв момент да не стигна до ръба.

Случи се на абсолютно всички, независимо от техните мащаби, история, фенска маса, обществено значение, международен авторитет и прочие. И абсолютно всички - без един, поеха към преизподнята, под една или друга форма. Някои изчезнаха от футболната карта, други стартираха от нулата, трети използваха всякакви врътки и вратички, за да изплуват. Нагледахме се на безкрайни сливания, премествания, припознавания и прочие полулегални или откровено незакони трикове, но само един клуб успя да се оттласне от ръба на пропастта, въпреки че краят изглеждаше неизбежен. И заслугата е най-вече на Павел Колев.

Дали Левски е бил на два сантиметра или на два метра от бездната - едва ли самият той е наясно.

Фактите обаче са такива, че към края на март в клубната каса имаше двайсетина хиляди лева, футболистите стояха без заплати и бяха свободни да се разбягат, администрацията работеше на добра воля, вноските към НАП и кредиторите висяха като дамоклев меч, а единствената сметка, по която можеха да постъпят свежи средства от основния спонсор, бе запорирана. Собствениците бяха неоткриваеми, а фенските фракции водеха вътрешни войни за това кой на кого слугувал, кой бил подставено лице и откъде да тръгне Левски, когато неизбежният край настъпи - от окръжните групи или пък да поеме по печалния сценарий с "тирето".

Всеки друг в тази ситуация щеше да хвърли кърпата. И щеше да е прав за себе си. Но Колев не го направи.

Ако тогава си беше събрал багажа, никой не можеше да му каже копче. Той обаче реши да се бори, сътвори чудеса от храброст, мобилизира огромна маса от хора, които му повярваха "на честна дума", използва всякакви лостове, за да удържи ситуацията, инициира десетки дарителски кампании, продаваше абонаментни карти и виртуални билети за имагинерни събития и мачове, които никой не вярваше, че ще се играят... И всичко това с ясното съзнание, че единствено удължава агонията, че рано или късно краят ще дойде. Колев ни показа какво е да се бориш за кауза, без значение колко обречена изглежда тя.

Иначе в последните месеци от екраните и от микрофоните се нагледахме и наслушахме на големи и още по-големи левскари, които ръсеха присъди кой бил главният виновник, колко порочен бил моделът, кой трябвало да вземе акциите, как трябвало да се управлява Левски и т.н.

Е, Павел Колев ясно показа как трябва да се работи за Левски - със сърце, с енергия, с достойнство, с личен пример, с прагматични и добре обмислени решения.

Днес е лесно да кажем: Сираков е спасителят, защото успя да убеди Божков да му прехвърли акциите. Или пък че заслугата е на Тити, защото направи първия контакт с Дубай. Или че е на Божков, който направи жест, връщайки безвъзмездно Левски на хората. Истината е, че Павел Колев е спасителят - ако преди три месеца той се бе отказал, ако бе разпуснал екипа си и беше щракнал катинара, Сираков нямаше да има какво да спасява. И това няма как да бъде отречено.

При това подвигът на бившия директор в БФС не се състои само в това, че успя да удържи руля точно преди корабът да се разбие в скалите, но и че го направи в момент, в който от футболен клуб Левски се бе превърнал в инструмент за политически битки и в медийна дъвка за всекидневна употреба. И в условия на световна пандемия и остра икономическа криза, която удари по джоба всеки българин.

Откакто е в Левски, Колев е търпял какви ли не критики по всякакви поводи и от кого ли не. През последните седмици черно на бяло разбрахме, че на "Герена" се преплитат всякакви интереси и лобита, което прави позицията му изключително сложна.

Ударите под кръста са ежедневие, а днешните приятели много лесно се превръщат в утрешни врагове. Историята е показала, че малцина се задържат, а почти никой не успява в такава обстановка. Днес обаче Колев с чиста съвест може да се обърне назад и да си каже, че е успял. Защото спечели много повече от всякакви титли или трофеи - успя да съхрани Левски жив.

Клубът вече има нов собственик и някои ще кажат, че тепърва започва трудното. Но дали е така? Съвсем не - по простата причина, че вече всичко е ясно: само от Сираков зависи какво ще е бъдещето. Едва преди броени дни пред Павел Колев изобщо нямаше бъдеще. И, да, тогава беше трудното. Сега ръцете са развързани.

Цялата тази история е и урок. Далече сме от мисълта, че другите футболни фенове у нас обичат по-малко своите отбори от тези на Левски. Феновете са еднакви навсякъде. Едва ли те не биха направили същото, ако бяха привикани под знамената, когато се налагаше. Едва ли не биха заделяли стотинките си, ако можеха да спасят футболната си любов и ако получаваха правилните послания. Досега обаче не се бе случвало - нито във Варна, в Бургас, в Пловдив или в Борисовата градина. Защо ли? Отговорът вече е пред очите ни - просто защото нямаше кой да ги обедини, да ги поведе. Защото нямаше на кого да повярват.

Защото нямаха своя Павел Колев.

Най-коментирани

Най-четените