АНГЛИЯ
Английският национален отбор открай време е на принципа "много шум за нищо". Невероятни фенове, големи звезди, грандиозни очаквания и накрая едно голямо нищо. Имат една световна титла от 1966 г., за която дори самите англичани си дават сметка, че не би била спечелена, ако първенството не се бе провело именно на Острова.
Безспорно първенството на Англия е изключително атрактивно и зрелищно, има няколко отбора от световна класа, но в тях, така или иначе, основните движещи сили са с чуждестранен произход.
Винаги ми е било много забавно, когато някой слага Англия сред фаворитите за спечелване на европейско или световно първенство. Без да обиждам многобройните привърженици на този отбор, моето лично мнение е, че шансовете на Чили, Швеция или Мексико да станат световни шампиони са многократно по-големи, отколкото тези на англичаните.
Да започнем от това, че Англия след Питър Шилтън реално няма вратар. Колкото и добър футболист да сложат на този пост, когато той облече националната фланелка, над него веднага започва да тежи едно огромно бреме, наслоено вече от доста години. Всеки очаква вратарят на Англия да пусне евтин гол, точно когато не трябва - и винаги точно това се случва.
Класен дефанзивен халф също липсва, офанзивните пък са толкова големи звезди, че повече си пречат, отколкото да правят нещо запомнящо се. През 15 години се изкарва по един топ нападател и така и не се намира дори средно добър негов партньор.
В никакъв случай не твърдя, че футболистите на Англия са слаби, но просто нямат нито класата, нито постоянството, нито психическата устойчивост за нещо голямо. За последното красноречив факт е статистиката при изпълнението на дузпи с участието на английския национален отбор. А щом и с треньор като Капело нещата не вървят съвсем гладко, то едва ли някога изобщо ще се получи нещо повече от "много шум за нищо".
БЪЛГАРИЯ
Въпреки всички кусури на съперника ни, за Англия не би трябвало да бъде особен проблем да се справи с футболно джудже като нас. Колкото и да е неприятно, нашето равнище в последните години - и на клубно и на национално ниво, е абсолютно посредствено. Че и по-зле ще стане. От една страна е хубаво, че вече нямаме и кой знае какви големи очаквания - еуфорията от 1994 г. отдавна отмина и лека полека потъваме в блатото.
От друга е неприятно, че като нация и спортисти в частност, ние нямаме вяра в собствените си възможности. Предаваме се, още преди да сме стъпили на терена, след тегленето на жребия вече сме се "самокласирали" на четвърто място - без дори да е изигран първият мач.
С тази нагласа скоро няма да стигнем далеч. И падението ни се вижда и с просто око. Не си спомням в последните поне 10 години да сме победили някой силен национален отбор в официален мач. Бихме Румъния с 1:0 в мач без значение и преди много време Хърватска с 2:0.
Записахме и няколко бойки и грозни равенства срещу т.нар. фаворити. Всички останали, включително и отбори от средна класа, общо взето "културно" ни минават и забравят, че изобщо са играли с нас.
Не крия, че никога не съм бил много запален на тема национален отбор на България по футбол. Дори в миналото съм имал дълги периоди, когато откровено съм бил против него.
Съвсем различно стоят нещата с националния ни отбор по волейбол например, който винаги подкрепям от все сърце.
Просто българските футболисти, с много малки изключения, винаги са били изключително прости момчета, мързеливци и чалгаджии с огромно самочувствие. Постоянно се карат за капитанска лента, че някой не е извикан, че някой е откраднал "бизнес дамата" на другия, че някой не играел на поста си, че някой го обидили медиите и феновете и за какво ли още не.
Изкарахме и ние едно "златно поколение", което после се взе толкова насериозно и така узурпира всичко, че нанесе многократно по-големи щети на българския футбол, отколкото донесената през 1994 г. всенародна радост.
Пък и в крайна сметка аз си подкрепям Левски и това за мен винаги е било доста по-важно и близко до сърцето ми, отколкото националния отбор. Не че ситуацията и героите в любимия ми тим са много по-различни от гореописаните, но не мога да си кривя душата и да се правя на безкомпромисен шовинист и националист, какъвто просто не съм.
Въпреки това ми стана изключително неприятно, когато миналата година Англия ни би с 4:0 на "Уембли". Биха ни културно, без някаква излишна драма и напрежение, както най-вероятно ще се случи и в петък. Същата тази Англия, която редовно се мъчи с какви ли не отбори от ранга на Македония и Алжир, просто излезе и ни попиля, без дори да се напъва особено много.
Крайно време е да слезем на земята и да бъдем реалисти. Футболът ни е много зле и няма надежда скоро да се оправи. Имаме все по-малко класни футболисти, все по-малко играчи "средна ръка" и все повече анонимници със самочувствие. Достатъчно е да погледнем списъка с разширения състав за мача с Англия и ще се убедим в това. Младо поколение не се забелязва на хоризонта.
В крайна сметка, случващото се е съвсем нормално и естествено. Нашата държава е последна по почти всички показатели в Европа, няма как да очакваме да цъфтим във футболно отношение.
Остава ни да се радваме искрено на епизодични проблясъци на клубно и национално ниво и да започнем да вярваме, че нещо по-добро ще се случи. Не знам как ще стане, но не ми пречи да вярвам в това.
Иначе всичко към момента изглежда повече от безнадеждно. Нямаме нито стадиони, нито треньори, нито футболисти, нито психика, нито вяра, нито държава, нито нормално гражданско общество. Президентите на клубните ни отбори в другите държави биха били обявени за общонационално издирване и тикнати зад решетките за дълго време.
Тук ги обявяваме за "Икономист на годината", връчваме им орден "Стара планина" и даже им ръкопляскаме, че давали пари за спорта. Реално този последният процес е по-редно да се нарича "пране чрез спорта на малка част от откраднатите от обикновените хора пари".
И на какво отгоре после искаме да излезем и да бием дори смешници като Англия? Не че не може да се случи, дори в петък няма да е чак толкова невероятно да им направим безлично реми. Но резултатът от мача по никакъв начин няма да промени общата картинка.
Истината е, че ние и като нация, и като футболни запалянковци напълно заслужаваме мизерната си съдба. И просто е редно най-накрая да си затворим големите уста и да приемем всичко случващо се като абсолютно закономерно наказание за всичките безумия, които правим.
Че ще страдаме жестоко и в живота, и на футболния терен още години наред, не буди никакво съмнение. Дано поне да има някаква полза от всичко това и накрая да вземем да си размърдаме задниците и да направим нещо конструктивно.
Защото към днешна дата и във футбола и в живота сме тотално посмешище - и индивидуално, и колективно, и национално и всякак. Само мрънкаме и се оплакваме, вечно някой друг ни е виновен, вечно чакаме някой да дойде да ни свърши работата, ще се избием едни други за глупости, крайни егоисти сме, мързи ни да гледаме, търпим години наред пълни олигофрени да управляват и държавата, и футбола ни и като капак на всичко сме тотални безверници. Понякога се чудя изобщо защо живеем.
Сами сме си виновни за всичко.
Тъжно е да гледаме на световното отбори като Нова Зеландия, Тринидад и Тобаго и Северна Корея, които дават всичко от себе си, за да защитят националната чест.
Тъжно е, че безумни тимчета ще играят в групите на Шампионската лига и Лига Европа, а ние пак си останахме с комплексарската радост, че "и другите български отбори се изложиха".
Тъжно е, че държава на пет години като Черна гора вече е във втора урна на жребиите, а ние усилено сме се запътили към пета.
Тъжно е, че всеки по-сносен отбор вече идва и ни минава "културно".
Тъжно, но абсолютно заслужено.
Колкото и да ми е антипатичен, президентът на Стяуа Джиджи Бекали беше прав за едно нещо: Циганите ще играят в групите на Шампионската лига и Лига Европа, на европейските и световните първенства, а ние българските "разбирачи" пак ще гледаме по телевизията.
А иначе в петък има и футболен мач. България срещу Англия.
