Има нещо парадоксално в представата, че славата може да те постави в по-голяма опасност точно там, където парите и влиянието би трябвало да ти осигурят най-доброто.
Ако си световна звезда, можеш да имаш лекар, който идва в дома ти. Можеш да стигнеш до специалист почти веднага. Можеш да поискаш още едно изследване, още едно мнение, още едно лекарство.
Можеш да си позволиш медицинска грижа, за която повечето хора могат само да мечтаят.
Но можеш ли да си купиш лекар, който ще ти каже "не"?
Въпросът отново звучи актуално покрай смъртта на гръцкия певец Йоргос Мазонакис.
В началото на октомври гръцки медии съобщиха, че в организма му е открит пропофол - мощен анестетик, използван за обща анестезия и седация. Мазонакис почина на 9 септември по време на процедура по плазмафереза в частна клиника в Атина.
Разследването продължава и самото наличие на пропофол не означава, че той е причинил смъртта му. Тепърва трябва да бъдат установени количеството, начинът на приложение и ролята му в случилото се.
И все пак името на медикамента неизбежно връща към друга звезда - Майкъл Джексън.
Кралят на попа умира на 25 юни 2009 г. след остра интоксикация с пропофол и други седативни медикаменти. Личният му лекар, Конрад Мъри, му прилага анестетика в дома му в опит да му помогне да заспи.
Две години по-късно Мъри е признат за виновен за непредумишлено убийство.
Но ако оставим самия медикамент настрана, в процеса срещу Мъри прозвучава нещо много по-интересно.
Анестезиологът проф. Стивън Шейфър от Колумбийския университет, призован като експерт от обвинението, описва пред съдебните заседатели отношенията между звездата и личния му лекар.
Според него Джексън казвал какво иска, а Мъри отговарял с "Да". "Ако пациентът поиска нещо глупаво или опасно, задължение на лекаря е да използва медицинската си преценка и да каже "Не", казва Шейфър пред съда, цитиран от Los Angeles Times.
Точно това "не" се оказва изненадващо сложно, когато човекът от другата страна на бюрото не е просто пациент, а е Майкъл Джексън, Елвис Пресли, Принс, политик, милиардер, колега лекар или просто човек, чието име е достатъчно, за да накара цяла болница да се раздвижи.
Медицината дори има понятие за проблема - нарича се "VIP синдром".
Терминът се появява още през 1964 г., когато американският психиатър Уолтър Уайнтрауб публикува в Journal of Nervous and Mental Disease клиничното изследване "The VIP Syndrome". Повече от шест десетилетия по-късно понятието продължава да присъства в медицинската литература.
И въпреки името си, VIP синдромът не е диагноза на пациента, а описва нещо, което се случва около него. Статутът, славата, богатството или влиянието на даден човек могат да променят поведението на хората, които го лекуват.
Обичайните правила започват да изглеждат прекалено обикновени за необикновения пациент. Появяват се допълнителни изследвания, повече специалисти, специални условия, директни телефони, прескачане на установени процедури.
Понякога лекарят се страхува да не пропусне нещо. Понякога не иска да разочарова пациента.
А понякога просто е трудно да кажеш "Не" на човек, на когото почти всички останали казват "Да".
През 2011 г. трима лекари от Cleveland Clinic - Хорхе Гусман, Мадху Сасидхар и Джеймс Столър - публикуват девет принципа за лечението на VIP пациенти.
Първият звучи почти абсурдно очевидно: Не нарушавайте правилата. Но очевидното невинаги е лесно.
Проучване на Джошуа Алън-Дикър от Harvard Medical School и негови колеги, публикувано през 2017 г. в Journal of Hospital Medicine, анкетира 160 болнични лекари от осем медицински центъра.
Сред работещите в болници с VIP услуги 63% казват, че са усещали натиск от важни пациенти или техните семейства да назначат допълнителни изследвания или лечение, които смятат за медицински ненужни.
36% съобщават за натиск и от представители на самата болница, а 56% признават, че са по-склонни да изпълнят подобно искане, когато идва от VIP пациент, отколкото от останалите им пациенти.
Това не означава, че всеки известен човек получава лоша медицинска грижа.
Нито че специалното отношение непременно води до грешки. Самите автори подчертават ограниченията на подобни данни и необходимостта от още изследвания.
Но числата показват нещо много човешко.
Лекарят също може да бъде впечатлен. Също може да се страхува. Също може да поиска да угоди.
И също може да вземе различно решение, когато човекът пред него вече не изглежда като "обикновен пациент".
Историята на Елвис Пресли показва колко трудно може да стане дори определянето къде свършва лекарят и къде започва човекът от антуража.
Д-р Джордж Никопулос, познат като д-р Ник, е личният лекар на Елвис през последните години от живота му. По данни, цитирани от The Guardian, през последните 31 месеца преди смъртта на певеца през 1977 г. той му предписва около 19 хил. дози различни медикаменти.
Самият Никопулос по-късно описва отношенията им с думи, които казват много повече от статистиката.
"Бях един от най-близките му приятели. Понякога бях негов баща, най-добрият му приятел, неговият лекар. Каквато и роля да трябваше да изпълня в дадения момент, я изпълнявах", разказва Никопулос през 2009 г. пред журналиста Джералд Познър от The Daily Beast.
Според Никопулос огромният брой предписани медикаменти не означавал, че безконтролно е снабдявал Елвис с лекарства. Той твърди, че се опитвал да управлява зависимостта му, включително чрез плацебо, и постепенно да намали употребата.
Но точно тук остава неудобният въпрос.
Може ли да бъдеш едновременно баща, приятел и лекар?
Защото лекарят има една привилегия, която приятелят и бащата нямат - понякога трябва да разочарова човека срещу себе си.
Десетилетия по-късно Джоан Ривърс показва друга страна на същия проблем.
През август 2014 г. 81-годишната комедиантка влиза в центъра за ендоскопия "Йорквъл" в Ню Йорк за процедура. Състоянието ѝ се влошава, тя изпада в сърдечен арест и седмица по-късно умира.
Последвалата федерална проверка открива серия нарушения.
Според доклада на американските Centers for Medicare & Medicaid Services, медицинският екип не разпознава навреме влошаващите се жизнени показатели и не реагира достатъчно бързо. Не е документирано информирано съгласие за всяка извършена процедура. Има несъответствия и в документацията за приложеното количество пропофол.
А сред всичко това се появява детайл, който сякаш няма място в медицински доклад.
Докато Ривърс е под упойка, член на екипа я снима с телефон.
Според федералната проверка обяснението било, че вероятно ще иска да види снимката, когато се събуди.
Трудно е да не си зададем един прост въпрос: щеше ли някой изобщо да поиска такава снимка, ако на леглото лежеше жена, която никога не е била по телевизията? Не можем да знаем.
Но това прави VIP синдрома толкова интересен - не става дума непременно за съзнателно решение да лекуваш знаменитостта по-зле. Понякога става дума за дребните отклонения в поведението, които започват в момента, в който престанеш да виждаш просто пациента.
Има и обратната страна. Понякога славата не води до прекалено много медицинска грижа.
Може да доведе до медицинска грижа, която трябва да остане максимално далеч от погледите.
Ден преди смъртта на Принс през април 2016 г. негови представители се свързват с д-р Хауърд Корнфелд - специалист по лечение на зависимости в Калифорния. Според адвоката на семейство Корнфелд ситуацията е била определена като сериозна медицинска спешност и планът е лекарят бързо да оцени състоянието на музиканта и да изготви лечение.
Корнфелд не успява да пристигне веднага и изпраща сина си Андрю с нощен полет до Минесота.
Когато Андрю Корнфелд стига до имението Paisley Park на следващата сутрин, вече е твърде късно. Той е сред хората, които откриват Принс, и се обажда на 911.
По-късно съдебният лекар установява, че музикантът е починал от случайно предозиране с фентанил.
Специалистът по зависимости д-р Кори Уолър вижда в историята още един проблем - стигмата около зависимостите.
"Наложило се е да повика този специалист от друг щат, за да дойде при него посред нощ. Трябвало е да може просто да отиде в спешното отделение и да получи лечение", казва Уолър пред медицинското издание STAT.
Разбира се, не можем да знаем защо Принс или хората около него са избрали точно този път, нито дали различно решение би променило изхода. Но случаят повдига още един въпрос за медицината на известните - този за дискретността.
За обикновения човек болницата е мястото, на което отива, когато положението стане страшно.
За една от най-разпознаваемите личности на планетата тя може да означава фотографи пред входа, служители, които знаят името ти, риск диагнозата ти да се превърне в заглавие, преди да си се прибрал у дома.
Тогава привилегията започва да прилича на капан.
Имаш достатъчно пари, за да доведеш медицината при себе си. Но именно така можеш да останеш извън системата, създадена да те пази.
И може би тук се крие най-големият парадокс.
Свикнали сме да мислим за неравенството в здравеопазването в едната посока. Ако имаш пари, връзки и влияние, получаваш повече. Ако нямаш - чакаш.
И в огромна част от случаите достъпът до добри специалисти, ранна диагностика и качествено лечение действително е привилегия.
Само че медицината има една особеност. Повече невинаги означава по-добре.
Още едно изследване може да открие нещо, което никога не би създало проблем, но ще доведе до още процедури. Ненужната интервенция носи собствен риск. А лекарят, който се страхува да разочарова пациента, може да бъде също толкова опасен, колкото този, който не го слуша.
Затова истинската привилегия в медицината не е да имаш лекар, който ще дойде в дома ти посред нощ.
Не е да прескочиш опашката.
Не е да получиш още едно изследване.
И със сигурност не е да получиш всяко лекарство, което си поискал.
А е да имаш лекар, който, независимо колко си известен, богат или влиятелен, все още е готов да те погледне като всеки друг пациент и да ти каже: "Не. Това няма да го направя."
Славата не променя начина, по който човешкото тяло реагира на упойката, лекарствата или болестта.
Но може да промени човека, който стои от другата страна на леглото.
