Нетипичната вечер за българския футбол

"Армията" не помни такъв мач от есента на 2001 г., когато ЦСКА торпилира украинския гранд Шахтьор (Донецк) със същото 3:0.

Да, тогава тимът бе воден от маестро Аспарух Никодимов, който през 80-те вече взе скалпа на Ливърпул, Нотингам, Монако и Реал Сосиедад, а за "червените" играеха фигури като Любо Пенев, Владо Манчев, Тодор Янчев, Методи Деянов и Ибрахима Гай.

Но гръмотевицата - тогава и сега, е еднаква по сила. В началото на века ЦСКА все още пазеше някаква харизма по европейските терени, но заради безпаричието и куп конюнкутрни процеси малцина очакваха разгром над един от най-прогресиращите клубове от Изтока, пълен със звезди като Тимошчук, Воробей и Агахова и спечелил малко по-късно трофея от Лига Европа.

Сега ситуацията в Борисовата градина е фрапантно различна - дори сайтът на УЕФА тъне в недоумение кой клуб всъщност е ЦСКА-София, разцеплението сред армейската общност е необратимо, след Мура и Зимбру и имиджът на евробоец на "червените" се стопи. А треперенето срещу латвийския Рига допълнително аргументира тезата, че пъпната връв с българското еврострашилище безвъзвратно е скъсана. Но въпреки това падна "червен" гръм, който се разнесе из Европа.

Разбира се, една победа в един мач не може да е никакво алиби за престъпленията, които целокупно и от всички страни (включително и от държавата) бяха извършени срещу най-успешния български клуб.

Но важното е, че пулсът отново се усеща. И точно сега вероятно е моментът да се върнем към онези майски дни на 2015 г., когато 35 хиляди във финала за националната купа на "Васил Левски" поискаха ЦСКА да остане едно цяло. За съжаление на всички в българския футбол това не се случи и тепърва историята ще изяснява кой е най-виновен. Но ако тогава сценарият бе друг, вероятно срещу Адмира цифрата по трибуните щеше да е 3 пъти по-голяма (а мачът щеше да е на националния стадион).

От историческа гледна точка победата на тима от Борисовата градина над петия в Австрия не би трябвало да е новина, но за юли 2018 г. тя със сигурност е нетипична, да не кажем невероятна. Български клуб, различен от Лудогорец, не е постигал толкова авторитетен резултат над съперник от топ 15 на Европа от много време.

Всъщност от точно 8 години, когато ЦСКА и Левски под ръка влязоха в групите на Лига Европа.

Тогава армейците реализираха най-лесния поход на роден отбор до групова фаза, елиминирайки северноирландския Клифтънвил и уелския ТНС, а "сините" взеха два шведски скалпа - на Калмар и АИК, за да отпаднат доста безславно след това. От 2010 г. насам само два пъти в Лига Европа някой, различен от многомилионния проект на Кирил Домусчиев, успя да отстрани два отбора на европейската сцена.

И двата пъти това бе Ботев (Пловдив), който през 2013-та се справи с казахстанския Астана и босненския Жрински Мостар, а през миналата кампания елиминира албанския Партизани и израелския Бейтар. "Канарчетата" обаче така и не успяха да направят класически пробив.

Това 3:0 над Адмира Вакер е друга бира - ако щете и заради факта, че бе изковано с класа.

Тимът на сърбо-английската енигма Нестор Ел Маестро буквално смачка един от най-добрите отбори в Австрия. А за българския футбол това е шокиращо хубаво.

Защото вкупом клубният ни футбол бе ударил дъното. Дори шумните участия на Лудогорец в групите на Шампионската лига и Лига Европа не успяха да стопират срамните процеси в играта у нас през последните 7-8 години. Грозен футбол, слаб интерес, фалити, побоища, расизъм, порутени стадиони - България закономерно се срина до 28-мо място в ранглистата на УЕФА, въпреки че през 2007 г. бе 16-та и малко оставаше до вкарването на два клуба в квалификациите на Шампионската лига. Тогава ЦСКА, Левски и Литекс играеха (почти протоколно) по един-два кръга в пресявките на евротурнирите и редовно се дореждаха до лъвския пай от наградния фонд.

Сега достигането до групите е като откриването на Америка - фантасмагорична перспектива, в която вярват само болни мозъци.

След Мура, Иртиш, Зимбру, Сараево, Марибор, Милсами, Йелгава, Спартак (Търнава) и кой ли не вероятността български клуб да вкара 3 безответни гола на водещ австрийски клуб във важен мач (включително Лудогорец) бе в сферата на научната фантастика. Колкото и да са мастити, футболните босове у нас свикнаха с мисълта за българското отсъствие в късните квалификации, да не говорим за групите.

Отпаданията във втори кръг се бяха превърнали в нещо резонно за родните клубове. Естествената ни среда болезнено се промени. Обкръжението в ранглистата вече не бе Швейцария, Белгия, Турция, Гърция, Хърватска, Шотландия или Полша, а Словения, Грузия, Финландия, Азербайджан и Босна. Привикнахме с географски открития тип "Вадуц".

В четвъртък вечер нетипчно българско бе и представянето на Славия - "белите" загубиха минимално на "Полюд", а можеха дори да победят, ако си бяха вкарали положенията през първото полувреме.

Ясно е, че силите на тима на Загорчич са максимум за трети кръг, но има много романтика в одисеи като тази на Славия. Хайдук трудно ще бъде преодолян в реванша, но фактът, че деветият в българското първенство почти отчая единия от двата гранда на страната световен вицешампион (на негов терен) е от онези приказки, които правят от футбола магия.

Магия е и футболното явление Георги Петков, който без колебания изнесе най-силният мач на български вратар на международната сцена от героизмите на Боби Михайлов срещу Германия в квалификациите за Евро'96.

42-годишният страж е феномен в целия европейския футбол и непродажаем пример за характер, мъжество и професионализъм. И каквото и да се случи идната седмица с българските отбори, България дължи дълбок поклон на исполина под "бялата" рамка.