Защо смятате, че заслужавахте "Златната топка"?
- Защото миналия сезон спечелих требъл и играх финал на едно световно първенство, в което вкарах пет гола, и то от полузащитна позиция. Това се е удавало на твърде малко футболисти. През 2010 година никой друг не го стори.
Какво мислите за тази награда?
-Не зная какво мислят онези, които я връчват. Хората ми казват: "Заслужаваш я, заслужаваш я". Казват ми го в Холандия, в Милано, в Мадрид... Тази година системата е нова, тъй като се обединиха наградите на ФИФА и на "Франс Футбол". Да спечеля първи този нов приз щеше да е хубаво.
А Шави и Иниеста?
- Те са двама големи футболисти. Какво мога да кажа?! Нищо. Има много качество в техните обувки.
Вие на кого бихте връчил "Златната топка"?
-На моя сънародник Робен (б.и. - смее се).
Вашата първа година в Интер бе блестяща. Как се наложите в суровото Калчо?
-Всичко бе на основата на самосъзнанието. Моята първа година в Мадрид бе много добра, втората - не толкова поради лични проблеми. Когато си тръгнах, бе с чувството за неизпълнен докрай дълг. Съжалявах за това заради феновете, пресата, моите съотборници. Когато се озовах в Интер, не спирах да мисля: "Бе една ужасна година, но не искам да продължавам така. Искам да покажа на целия свят на какво съм способен".
Въпрос на самосъзнание?
-Моуриньо също ми даде увереност. Пристигнах един четвъртък, а още в събота ме пусна титуляр в дербито с Милан и бихме с 4:0.
Какво превръща Моуриньо в една толкова специална личност?
- Нещо от психологията. Той знае идеално как се чувства един футболист. Аз му разказвах неща и той знаеше точно какво мисля. Диалогът бе много директен. Понякога ми казваше: "Нуждаеш се от тридневна почивка, остани си у дома!".
Как всъщност протече напускането Ви на Реал (Мадрид)?
- Истинска лудост! Най-трудният ми момент бе, когато ме задължиха да тренирам на отделен терен. Чувствах се в затвор. Все пак го приех и си тръгнах, макар и с болка. Вече тази болка не съществува. Интер ме накара да я забравя...
Кой Ви предаде най-много?
-Аз се чувствах много добре с Мануел Пелегрини и мисля, че той искаше да остана. Проблемът бяха Хорхе Валдано и Флорентино Перес, най-вече Валдано. Но както и да е - такъв е животът.
Какво мислите за Валдано?
-Нищо, наистина нищо. Ако го видя, няма да имам проблем да го поздравя. Няма проблем, тъй като това е животът - идваш и си отиваш. Начинът, по който всичко това се случи, обаче...
Защо представянето Ви на терена отбеляза толкова голям спад през втория сезон?
-Като начало, възстановявах се три месеца от контузия. После имах проблеми с бившата си жена - не ме оставяше да виждам своя син, и за мен всичко бе много трудно. Никой в клуба не ми подаде ръка.
Дразнеше ли Ви това, че много се говореше за честите Ви нощни излизания?
-Всъщност не, защото това бе самата истина. Много излизах да купонясвам, зная го, и накрая дойде един момент към края на сезона, когато се събудих една сутрин и си помислих: "Уесли, какво правиш?! Имаш качество, намираш се в най-добрия клуб на света. Какво правиш?!". И тогава с всичко това се приключи.
Още ли бяхте в Мадрид в този момент?
-Да, да. И в последните три седмици отново подобрих представянето си.
Как попаднахте в тази порочна спирала? Мислил ли сте по този въпрос?
- Няма да лъжа: почти винаги излизах да купонясвам... Когато си сам вкъщи и имаш толкова лоши неща, върху които да мислиш, се нуждаеш от някакъв изход. Какво можех да направя?! После ми помогна много жената, която се превърна и в моя съпруга. Говорехме си много...
Казаха ми, че дори сте се покръстил и сте ходил на уроци по катехизис, за да можете да се ожените за нея...
-Оказва се, че когато човек е в труден момент, си мисли много неща. Не зная. Вие имате ли деца?
Все още не.
- Е, всеки, който има, ще разбере болката от това да не можеш да ги видиш. Аз никога не съм бил религиозен, нито съм имал връзка с Господ. Но си мислех: "Е, няма нищо повече от това, което да може да ми помогне!". Моята жена, с която си говорехме много, ме убеди.
И отново станахте същият като преди. Обмисляхте ли завръщане в Мадрид, когато Моуриньо пое "лос бланкос"?
- Не, защото не желаех това.
Но мислихте ли си по въпроса?
-Малко се говореше и за това.
А Вие не искахте?
-Да. Бе много сложна стъпка, макар и все още да изпитвам някакви чувства към клуба. Но с хората, които и днес стоят начело му...
Не искате да делите нищо с Флорентино и Валдано?
- Нищо!
Да сменим темата. Останало ли е нещо от онова дете от Утрехт?
-Всички от семейството ми бяха луди по футбола. Батко ми Джефри вече играеше за юношите на Аякс, когато аз още нямах навършени 10 години, а сега там е моят малък брат. Това беше моята мечта, а когато аз имам мечта, приятелю, правя всичко възможно да я осъществя.
Какво имате предвид?
-Помня, че когато бях на 12 години, вече в Аякс, оттам където тренирахме, се виждаше стадионът. Гледах го и си казвах: "Ето там ще триумфирам!". И се впрягах. Докато моите приятели на 15-16 години търчаха подир чашката и мацките, аз се лиших от всичко това. Видях доста момчета с повече качество от мен да изостават назад по пътя. Аз зная как се върви по него и сега ще мога да го кажа на своя син.
Цел на баща Ви ли бе неговите трима сина да са футболисти на Аякс?
-Въобще не! Баща ми строеше басейни къде ли не. Всичко бе трудно за него. Живеехме в Утрехт, на 35 километра от базата на Аякс и той всеки ден ни караше и идваше да ни взима. Вечерях в колата.
Тогава ли се научихте да играете и с двата крака?
-Да, още когато започнах да тренирам там на 8-9 годинки.
Какви неща правехте?
-Дадоха ми някакъв вид колан с една връв, в чийто край имаше една поставена в мрежа топка. Трябваше през цялото възможно време да я удрям със слабия си крак, който бе левият. Също така ни караха да шутираме по една стена, а всеки петък учителят ни изпитваше в салона.
Имате вид на начетено и добро момче. Има ли някаква истина в подобно твърдение?
По-скоро не... Аз съм дете на улицата.
Какво искате да кажете с това?
-В Мадрид няма никакъв квартал, който да прилича на онзи, в който аз отраснах - Ондиеп. По цял ден бях на улицата, а това бе една доста опасна и често посещавана от полицията зона. Преживяното там ме направи силен.
По какъв начин?
-Понеже винаги играех с по-големи момчета от мен. Когато се прибирах от училище, се впусках към терена. Аз живеех насреща му. Започвахме в три часа и до тъмно понасяхме удари. Майка ми излизаше на прозореца и крещеше: "На вечеря!". Брат ми и аз се споглеждахме и й казвахме: "Още един час!". Когато се прибирахме, вечерята винаги бе оставена в хладилника. И така бе ден след ден. Днес мога да кажа, че се чувствам горд от това, което съм.
