Те не признаваха второстепенните роли и затова животът винаги им даваше главната. Обичаха екшъна, но често попадаха в трилъри и драми. И в тях обаче боят заемаше съществена част.
Битките се водеха от футболни бунтари от всички краища на България.
Най-много бяха от София, но имаше биткаджии от Благоевград до морето и от Видин до Пловдив.
Разбира се, че там бяха и болярите. Къде без тях? Сплотени като юмрук, подкрепящи се и винаги рамо до рамо.
Един от болярите вече го няма, но на лентата от 1994 г. всички остават безсмъртни завинаги.
Това бяха ролите на живота им. За тях не се присъжда "Оскар", но се дава "Златна топка". УЕФА я връчи само на един, но народът позлати всички с любовта си.
За това, което се случи през топлите месеци на 1994-а, вероятно ще трябват поне още толкова (години), за да се изживее отново.
Видяхме го, почувствахме го, усетихме го с всяка клетка от телата си.
Имахме тази привилегия и късмет. Така се случи и сме благодарни.
От американското лято се изтърколиха 22 години. Още няколко месеца и ще станат 23.
Времето лети, но споменът не избледнява. Няма как да забравим филма, започнал още на 17 ноември предишната година с участието на най-големите.
Само те можеха да изиграят този екшън-драма-трилър на терена и извън него, а в нашите очи всичко това да изглежда като фентъзи.
Къде са сега героите от националния отбор на България от 1994-а?
Ако ви е интересно, вижте в галерията.
за Борислав Михайлов: "...сега брани интересите на футбола ни като президент на БФС." Това го оправете, или поне заменете "футбола" с Кирил Домусчиев.