Цветята и плакетът за стотния мач на Стилиян Петров изтръгват аплодисментите от десетината хиляди по трибуните. Момчето напълно ги заслужава, а в спомените се явява картината от онзи паметен мач преди 12 години, когато Стенли и националите спряха Англия в София. Тогава Петров бе невръстно хлапе и игра като лъв, а двубоят бе последен с екипа на България за великия Христо Стоичков.
Поколенията се сменят, а символите им си тръгват. Такава е цикличността във футбола, въпросът е през кой изход ще си излезеш. В събота Стилиян получи цветята за мач №100, но на терена бе сам от лидерите на своето поколение. Наборът му Георги Пеев, Станислав Ангелов и друг ветеран - Здравко Лазаров, останаха резерви. На трибуните гледаше Мартин Петров, някъде пред телевизора си бе седнал Димитър Бербатов, вратарят Иванков може и изобщо да не се е прибрал от Бурса, а Тинката Кишишев сигурно си е топлил поредния чай в Брайтън.
Това са хората, дали облика на националния отбор през миналото десетилетие. Тарторите. Вече ги няма, въпреки че Мартин се опитва да ни убеди, че ще продължи. Ясно е, че през септември срещу Англия те ще приключат цикъла, който за повечето от тях започна именно с онзи мач пак с англичаните през 1999 г. Тогава те поеха щафетата от Стоичков, останал последен от своята златна генерация. Сега идат новите национали.
Постепенно националният отбор ще се превърне в република. Досега през последните десетина години винаги бе кралство. С ярко изразени монарси, лидери от калибъра на Бербатов и двамата Петрови. На терена понякога обаче такава йерархия разединява отбора. А и лидерите-крале са такива, за да водят с пример. Това невинаги ставаше при коронясаните тартори на националния, които сега изпращаме един по един.
Силните мачове на Бербатов поприключиха някъде около средата на миналото десетилетие, Мартин реши един-два след това, но и често бе незабележим, а Стилиян е лидер, но никога не е блестял като решителен играч с гениален пас. Рядко сме се надявали да вкара и важния победен гол. Нещо, което лидерите на отбора от 90-те правеха редовно.
Иванков, Пелето, Кишишев, Пеев, Стилиян, Мартин и Бербатов - те командваха парада досега. Дори родиха лафа за „каляската с трите коня". Все едно трима могат да бият 11 на терена, в който и да е мач... Добре или зле са командвали - историята ще решава, след като седне на чаша чай и разгледа статистиките и старите ленти. Сега лидерите са други.
Ивелин Попов изстреля многозначителното: „Старите си отиват, идваме ние". Звездата на Газиантепспор с много талант и още повече самочувствие е една от големите надежди на този отбор. Другите са Михайлов, Иван Иванов, Благо (който е мост между досегашните и новите), Манолев, Божинов... Сега се появява и пердето Спас, който адски напомня на ония луди български нападатели от 90-те, за които никой съперник не бе страшен.
Тези, новите, засега отстъпват като аура и като класа на досегашните. Но едно е сигурно. Няма вече да има крале и недосегаеми. Особено ако остане Матеус. Германецът не се уплаши да подмени поколенията и до края на квалификациите отборът ще е съвсем различен от това, което гледахме преди 2 години по пътя към световното. Кралете вече няма да ги има, остават млади, надъхани и, дай Боже, все повече мислещи за футбол младоци. Досега поколението на Попето, Ники и Божинов основно се прочу с любовни геометрични фигури и жълти новини извън терена. Но при наличието на тарторите в националния, от тези младоци никой и не очакваше повече. Сега светлините на прожекторите са върху новите лидери. И те трябва да започнат да мислят като такива. Ако Матеус е точният човек за тях, дано остане поне още 2 години. Да доизгради републиката на новите и да опитаме да компенсираме липсата на голям брой играчи от европейска класа със сплотяването на наличните в силен колектив. В него лидерите ще изпъкнат сами и ще си спечелят това звание. С отборна игра като в събота и без големеене по терена, кой знае - може и да доживеем класиране на следващото голямо първенство в Бразилия... И тогава ще можем да кажем спокойно и с усмивка - революцията успя и републиката победи.
