За да се спре една трагедия, най-първо следва да се проумее мащабът ѝ. Време е да се заключи най-официално, че българският футбол изживява най-голямото дъно от създаването си. Никога не сме били по-слаби, моментът е исторически.
Доказването статистически на този факт е и лесна, и трудна задача. Чисто сухите данни може да объркат, защото зависят от периодите за сравнение, от класирания в появяващи се или изчезващи през историята турнири, пръкване на несъществуващи по-рано ранглисти и т.н. Но пък ако погледнем без тази дребнавост, а от птичи поглед, ще се натъкнем на очевадното:
Никога не сме имали по-слаб футбол - национален и клубен.
Българският футбол го няма на картата до към средата на 50-те години на миналия век. Тогава националният отбор почва да бие тоз-оня (ГДР, Чехословакия, равен с Полша, реми със зверски силните унгарци), ЦСКА взема победи в КЕШ. Нататък вече имаме класиране на световни първенства, европейски полуфинали на "армейците" и "Славия, американско лято, европейски първенства, слаб период на националния отбор след 2010 г., но пък класиране на Лудогорец в Шампионската лига. Следва летеж надолу с епоси на държавния тим с Малта, Беларус, Гибралтар, Люксембург, отстранявания на клубните грандове от джуджета. За да стигнем днес, когато абсолютно никого не можем да бием.
Радваме се, ако националите вкарат гол, ако са равностойни тридесетина минути, или мрежите ни преброят по-малко от 4: голова разлика 1:20 за последните пет мача (двата с Испания, с Турция, Грузия и контролата с Гърция).
12 месеца назад са изиграни общо 11 срещи, като единствената ни победа е минимална над Люксембург; извън гореспоменатите мачове са равенства с Беларус и Кипър, загуби от Република Ирландия, "петица" в Белфаст. Успоредно ЦСКА изживява най-голямата криза в историята си (бил е и в аматьорския футбол, но с Купа на България). Левски е в низините на европейската карта, съвсем леко по-нагоре колебливо е Лудогорец. Всеизвестно е, че българските футболисти са обидно откъм качеството си "материал". С него националният треньор най-официално се радва, когато за 90 минути имаме два удара (снощи). То и какъв треньор?!...
Е, кога точно сме били по-зле?
Още малко история. Както се знае, периодът преди средата на 50-те също е слаб, дъно. Но все пак непосредствено преди него се появява ЦСКА на Крум Милев и Иван Колев. Преди войната националният отбор печели Балканска купа, а Тича взема Купата на Букурещ. Международни победи имат Левски, Славия. Периодът през първата половина на XX век е дълъг, той е статистически ужас (тогава е най-голямата загуба на националите - 0:13 от Испания). Но всичко това е свързано с раждането и първите крачки на футбола ни - тръгнало се от най-ниска кота, за да се расте по естествен път. Три четвърти от футбола по света, където го има въобще, също е слаб, прохожда. Затова с право може да бъдем по-снизходителни към ония времена.
Днес е най-голямата трагедия, днес!
До нея се стигна също така естествено, само че след път надолу.
Всичко това трябва не само да се проумее, но и изговаря, пише, за да премине от статистиката в съвсем истинската реалност. Всеки е наясно с нивото ни, но постоянно се продуцират "али-бали" как еди какво си, ако било направено, ще дръпнем. Инерцията ни пречи да видим голямата случка. Стига унес! Въобще не е сигурно, че каквото и да се направи, ще дръпнем.
Случката наистина е голяма, невиждана, исторически прецедент - никой не знае може ли да излезем от него, защото липсва опит, който да потвърди надеждата.
Ако я има все пак, то началото е именно пълното схващане на дълбочината, уникалността на момента.
Няма как, ако си чисто гол, липсват дрехи в радиус от километър, и никога не си бил в такава ситуация, да се облечеш, ако не проумееш, че си чисто гол, няма дрехи в радиус от километър и никога не си го преживявал.
