Никак не е лесно да се ориентираш в международното положение, ако чакаш ориентир от българските политически лидери.
Докато на запад от Калотина се чува полифонично "венсеремос", примесено с чистосърдечен ужас от апокалиптичния потенциал на политическата ситуация у комшиите, тук, в София, е пълно мъртвило.
Един Сергей Станишев се опита да направи разбор след мача - поредна загуба за ръководената от него евролевица - а то никой не му обърна внимание (неслучайно).
Само че изборите в Гърция ще се окажат много важни за България, защото показаха нагледно къде бъркаме всички - и народът, и народните трибуни.
1. Не става само с тояга, трябва и морков.
Много важен урок за плеядата звездни представители на българската монетарна школа, която или затяга колана до несвяст, или генерира рекордни дългове на сметката на следващите поколения. Или и двете заедно. Само че политиката не е счетоводен баланс, а изкуство.
Гръцкият урок накратко - трупането на борчове не е богатство, както и съкращенията не са реформи.
2. Традиционните леви / десни партии са екземпляри от застрашен вид.
За добро или за лошо, "опитомяването" на големите леви и десни партии ги уеднакви по европейски калъп. За добро - защото смяната на управлението вече не означава серия от непредсказуеми махове от крайност в крайност.
За лошо - защото идеологическото им банализиране отвори огромни пространства за буйстване на радикали, националисти, еврокомунисти и всевъзможни маргинали от цялата цветова гама. Ако традиционните леви/десни лидери (в това число - родните) не научат поуката от гръцкия урок, рискуват да изчезнат на принципа на естествения отбор.
3. Това, което популистът може да обещае, никой не може да го изпълни.
Въпреки че самият Андонис Самарас дойде на власт с обещания за преразглеждане на договорите с кредиторите, продължи да се държи като подизпълнител на Тройката и вместо да "отпусне колана" на гърците, както те се надяваха, ги обложи още с повече данъци.
Електоратът има онова неприятно качество, че е твърде злопаметен към неспазените обещания, макар че проявява тревожно нисък праг на самокритичност към лошия си вкус.
4. Безвластието е лукс, който не всеки може да си позволи.
Гърците не са прочути с бързината и производителността си. Само че на техния фон българските процедури по гласуване, преброяване, оспорване, одумване и окомплектоване на власт изглеждат като невиждано разхищение на време и ресурси.
Разбира се, за това заслуга има по-скоро процедурата, отколкото непреодолимото желание на Ципрас да запретне ръкави и да помете гръцкия батак, но фактите са си факти.
По-малко от 24 часа след затварянето на изборните секции Гърция се сдоби с нов премиер и управляваща коалиция. Няма служебни правителства, няма едноседмични проучвателни мандати, няма едномесечно безвремие, на каквото станахме свидетели след 5 октомври 2014 г. в България.
5. Задължителното гласуване не решава проблемите.
Нито всички гърци отидоха до урните (само 63,9% от "задължителните" 100 на сто), нито изборът стана по-качествен. Просто процедурата е инструмент, а не решение.
Това - на вниманието на симпатизантите на радикалната реформа, които си въобразяват, че ще привлекат повече избиратели насила и под заплаха от санкции, отколкото с автентична платформа за управление. Нищо подобно - единственият ефект е мултипликация на наказателния вот.
Без претенции за изчерпателност - уроци прости и ясни като за български демагози (в античния смисъл на думата - "водачи на народа"). Така че колкото по-бързо бъдат научени, толкова по-добре.
