Кратки залпове от плашещи анонси, размазани снимки на хаос, извънредни новини в кърваво червено. Викове, разруха и запис на прясно страдание от нечии телефон. Угрижени новинарски емисии, статуси на отчаяние и апели за съболезнования към актуалното огнище на трагедията.
Профилните снимки не смогват достатъчно бързо да сменят знамената на националните драми, онлайн провидците вече се повтарят в назидателните си статуси, усещането за обреченост нараства до апокалиптични размери. Никой не е в безопасност, нищо не е сигурно.
Може ли да е по-зле? Не, поне до следващия епизод на риалити-ужаса, който идва с неумолима точност в своята неочакваност.
Ако там някъде съществува координационен щаб на тероризма, мърлявите му стратези трябва да празнуват денонощно. Светът е имал и по-страховити моменти, но никога с такова трескаво медийно покритие. Осколки страх летят из въздуха, разумът е ранен, уютът ни е взривена илюзия. Хора, които няма какво да губят, ни отнемат постепенно всяка цивилизационна придобивка, а реакцията ни е прастара като самия страх. Няма по-неумолим и безпощаден убиец от него.
Не е необходимо дори да сяда зад волана на камион или да натъпква раницата си с пирони. Колкото и да са жертвите на поредния зловещ акт, част от нас също си отива завинаги.
Културната ни традиция изисква да имаме достатъчно време да жалим, но това е единственият срок, който варварите ни отпускат. На все по-кратки интервали.
Разбира се, че имаме избор. Да обръгнем на ужаса, затворени в личната си черупка, сякаш нищо от това не се отнася до нас? Уви, и най-искреното човешко състраданието в един момент неизбежно проявява признаци на обществено лицемерие. Да си запушим очите и ушите и да се молим да ни отмине, както никога не се случва дори в най-пошлите хоръри.
Съвсем скоро профилната ни жалейка става нелеп анахронизъм, надгробна плоча на смирението, пометена от нов изблик на разруха. Или пък гневно да размахаме юмрук на абстрактността и да поемем на свой ред свещен обет да се впуснем в безрасъдството? Бомбардирай гадовете, сякаш смъртта на близките им по магически начин ще прекрати мотивацията им.
Всеки един от тези варианти е възможен, дори някак си естествен. Но в крайна сметка е по-близо до целта на тероризма, отколкото до възстановяването на реда, който ежедневно ерозира.
В традицията на смелостта е единствено присмехът над чудовищното. Този презрителен, звучен смях, който дразни злото отвъд извратената му подредба, но и му отнема от катранения ореол.
Сардоничният, предсмъртен смях на ранения, който мята кървава храчка в лицето на мъчителя си. Не е красив, нито истински смешен. Дори е толкова обиден, че накърнява нас, какво остава за жертвите на нормалността, останали на поредната френска, английска, немска, шведска или руска улица. Но по-добре сами да се обидим, отколкото да продължаваме да търпим чуждата агресия от маймунско презрение.
Храчки заслужавате, нещастници, като онези, с които е покрито лобното място на изверга от Ница. Болката е огромна, но е разтеглила гримасата ни в последното, което нормалността ни остави - усмивка.
Тя няма нищо общо с хумора, дори не е неуместна черна шега; предсмъртен гърч на отиващите си илюзии е. Но се надяваме да оставя точно толкова горчилка у вас, колкото у нас.
Цивилизацията, казват, е започнала, когато първичната агресия се е сблъскала с присмеха над нея. Това е последната ни крепост. И да, няма по-отвратителни шофьори от ислямистите! С ПТП-та ли точно решихте да ни плашите, страхливи долни псета!
