Дисциплината в училище изглежда е сред любимите дисциплини в реформаторските напъни на Министерството на образованието и науката. То не бяха нови предмети по религия и добродетели, не бяха идеи за въвеждане на оценки по дисциплина, а сега и цял пакет мерки в същата посока.
Наскоро настоящият екип на МОН представи идеите си в тази област, и сред тях е поява на нова длъжност - учител по личностно развитие или възпитание - и въвеждането на електронна карта с 18 показателя, пак в посока личностно развитие - силни и слаби страни, възходи и падения.
Целта на нововъведенията е с помощта на своеобразния училищен омбудсман учениците да намират своята изява и да бъдат включени в училищната среда - по обясненията на зам. министър Таня Панчева и шефа на Съюза на ръководителите в системата на просветата Деян Стаматов. Освен това с подобни мерки родителите ще имат по-цялостна представа за своя ученик.
Вероятно на теория в продънената система на средното образование подобна мярка би имала по-скоро положителен ефект.
На практика обаче това звучи като палиативна мярка от типа "да правим нещо, колкото да не правим нищо" и реализацията ѝ ще е проформа.
Някой в училище да координира взаимодействието между ученици, учители и родители не звучи като решение за който и да било от проблемите в системата.
Дисциплината в училище е любима дъвка и на родителите, и на управляващите, и министерството на образованието охотно поема топката да предлага разнообразни и неефективни мерки за решаване на проблема.
Защото е по-лесно така, отколкото да се реши далеч по-важният проблем в средното образование - който частично дава отговор и на въпроса с дисциплината - от 1976 г. то да се пренесе в 2026 г.
От центрирана около себе си, системата на средното образование наистина да се съсредоточи върху основните си субекти - подлежащите на образоване деца.
Да предложи изцяло нови и подход, и съдържание, адекватни на настоящето и бъдещето, на развитието на самите деца и на пазара на труда.
Да престане да смята, че учениците и родителите им трябва да се съобразяват с крайния ѝ продукт - свещената крава на дипломата и оценката от матурата, и самата система да се нагоди към физиологията, мозъците и средата на децата, които обучава. Да цели да ги научи на нещо, а не да съществува, защото съществува.
Знаете ли защо близо 50% от учениците казват, че съучениците им пречат за нормалното провеждане на учебния процес, тъй като шумят и не слушат учителя - според данните от последната PISA? В общия случай не е защото са зле възпитани, недисциплинирани и лоши.
А защото им е скучно.
По география например те учат за природните ресурси и икономиката на Северна Америка, преподава им се за залежите на оловно-цинкови руди в Канада и развитието на металодобивната индустрия там. В следващия час по история идват Кръстоносните походи - откъде тръгват и къде отиват, барабар с датите им. Това представено обикновено с двуизмерна карта и лекция от учителя, впоследствие възпроизведено чрез назубряне за съответната оценка.
Освен това в рамките на един и същи ден, децата имат и час по математика, по български език, музика, и чужд език. Станали са в 7 часа, тръгват си от училище в 13-14 часа, у дома ги чакат домашни - част от които също толкова вълнуващи колкото са оловно-цинковите руди на Канада.
При това примерът е от 6-ти клас - момент, в който учениците навлизат в пубертета, и съответните физиологични промени изобщо не улесняват горната вдъхновяваща програма.
Няма дете, и най-"послушното" и възпитано, на което да са му интересни рудите в Канада и от къде извира река Яндзъ, не и ако това не е обяснено и показано по начин, който да му спре вниманието.
Предвид какви огромни количества материал има в един-единствен урок, това трудно може да стане и резултатът е налице. Учениците не внимават и вдигат шум, учителят препуска през реките на Азия проформа, и всички взаимно си губят времето.
Проблемът изобщо не са прекалено либералните възгледи и възпитание - както се оплака наскоро просветният министър проф. Георги Вълчев. Не е в това, че родителите не са строги, не учат на дисциплина потомците си и не умеят да мотивират децата си да назубрят реките в Азия.
Проблемът е в това, че фундаментът на основното и средното образование е неадекватен.
Той цели да предаде огромно количество знания в огромен брой области, за да зададе широка база от обща култура. И то по безвъзвратно остарели методи.
Чудесно е всички да имаме богата база знания и да знаем и насън откъде извира Брахмапутра, но работата е там, че никое дете не помни този назубрен факт за повече от 5 минути след като бъде изпитано. И ако той не му бъде представен по разбираме и въвличащ начин, преподаването и изпитването по урока за водите на Азия е чиста загуба на обществен ресурс.
Министерството на образованието от години говори за промени и олекотяване на учебните програми, в подхода за преподаване и изпитване и т.н. Нищо от това не е факт, не и в степен, в която присъствието в час и ученето да са станали по-интересни и ползотворни за децата.
И докато това не стане, ще продължаваме да се тюхкаме, че българското училище произвежда функционално неграмотни младежи, които не могат да си задържат вниманието върху нещо, различно от видео от 1 минута.
