Искаме ли истинска интеграция на ромите?

Ако следите новините, ще видите, че напрежението от протестите в Габрово вече малко по малко бива измествано на по-заден план от неспиращия информационен поток. Едва ли обаче някой може да убеди онези хора, които излязоха на централния площад в града, че въпросът е решен. Напротив, те са останали с чувството, че за пореден път държавата е подминала исканията им.

Истината е, че проблем с интеграцията на голяма част от ромското население има.

Не казваме с всички, защото определено има добрите примери за роми, които живеят, учат и работят в България, наравно с всички останали.

Въпреки тях обаче, ромските гета с всичките им прилежащи негативи продължават да факт, който бива пренебрегван, освен когато се стигне до случаи като този в Габрово или страната не е изправена пред избори (или и двете наведнъж).

Последните данни на НСИ за населението на страната показват, че едва 60% от българите са в трудоспособна възраст. По разбиранията на статистиците у нас това означава от 16-годишна възраст до 61 години и 4 месеца за жените и 64 години и 2 месеца за мъжете - приблизително 4 201 000 души.

До няколко години се очаква, че 1/4 от трудоспособното население на България ще е съставено от роми, при които най-често завършената образователна степен е основно или средно образование. Иначе казано - до няколко години се очаква да останем с една солидна част от работната си сила, която не е пригодна за квалифициран труд.

А това е проблем по-тежък от което и да е етническо напрежение и колкото и да не ни се иска да го признаем - засяга всички ни.

Няма как икономиката на страната да се развива, ако една солидна част от населението остава да тежи върху системата за социални помощи, просто преживяват от ден на ден с работа на надник или се е прехвърлила в криминалния сектор. Особено при тази демографска структура, в която намирането на квалифицирани кадри става все по-сложно.

От друга страна, го има и проблемът с престъпността. Актове като този в Габрово се повтарят достатъчно често, за да създадат достатъчно напрежение към целия етнос, дори и да не е намесен целият етнос. Допълнително с това особено по малките населени места случаите на дребни кражби и хулиганство са също достатъчно често срещани, само за да потвърдят тази идея.

Иначе казано - макар далеч не целия ромски етнос нарушава закона, самата идея, че циганите крадат, бият, изнасилват и т.н. е достатъчно силна, за да направи от това съвсем реален обществен проблем.

Всеки един подобен случай просто подпомага за укрепването на това възприятие, съответно и за влошаването на ситуацията. Подминаването на този момент, игнорирането на подобно убеждение или дори опитите то да се промени със статистики не помагат. Понякога (всъщност често) даже постигат обратния резултат и само натягат напрежението.

Подходът на програмите за включване очевидно не постигна своята цел. Всички тези опити за интеграция с наливане на пари по проекти минаха като цяло под общия знаменател на отбиването на номера.

А единствените реални резултати бяха в личното обогатяване на отделни индивиди.

Също толкова не би помогнало и кардиналното решение, за което мнозина вярват, че ще реши всичко. По-лошото обаче е, че идеята за "тоягата" (по думите на г-жа Дончева) вече се приема като единствения възможен начин за третиране на ромите - връщане към доброто старо "Бай Тошово време", в което за всички цигани е имало работа, а полицията се е грижела да ходят и поне да имитират вършенето й. Само дето вече никой не държи особено на частта с работата, а по-скоро на частта за силовото сплашване (или директно елиминиране).

Няма как подобно нещо да се случи, не и в днешните времена, за които се предполага, че уважаването на човешкия живот е ценност, убийството е престъпление и грях, а ЕСПЧ в Страсбург и Международният трибунал в Хага функционират.

Въпросът е, че и двата посочени по-горе подхода не работят и не биха сработили, тъй като те избират да игнорират множество фактори, които влияят на цялата ситуация. Те са силно пожелателни без реална възможност да постигнат нещо, което не е влошаване на цялостната ситуация.

Няма как да се стигне до качествено решение на проблема с интеграцията на ромите, без да се вземат предвид неговите корени - различната култура и цялата капсулираност на циганите в техните гета.

Именно изолирането в гетата представлява най-голямото препятствие в случая. Това чисто локално географско разделение засилва неимоверно много усещането за друг и за чужд и у двете страни. От едната, се виждат лошите цигани, които крадат, бият, изнасилват и т.н., а от друга, са българите, които мразят циганите и не биха им дали никакъв шанс да се впишат.

Гетата позволяват ромските общности да се изолират от външния свят до степен, в която вече дори е съмнително доколко признават законите на държавата над собствените си закони на мешерето (циганският съд).

Без да бъде разбит този модел на гетата - проблем, който сам по себе си би изисквал сериозна политическа воля, решаването на въпроса с интеграцията е абсолютно невъзможно.

Евентуалното изкарване на ромите извън гетата и сблъскването им с останалата част от обществото ще е безумно болезнен процес, при който конфликтите са неизбежни. В дългосрочен план обаче това би позволило двете страни да се видят извън стереотипите и да започнат да се възприемат като личности, като хора. Чистият конформизъм, от своя страна, също ще помогне за вписването в средата (стига средата да не е твърдо решена да отхвърли "чуждите").

Именно това е трудната част в случая - когато нито една от двете страни всъщност не иска тази интеграция. Десетилетия наред българи и роми живеят отделени и в постоянна неприязън едни към други. Нещо повече - ромите имат установен начин на живот, в който бедността, мизерията, неграмотността и престъпността се възпроизвеждат поколение след поколение, позволявайки на единици да излязат от този порочен кръг.

Такова нещо не се променя за година-две. Изискват се наистина сериозни усилия, за да може този модел да бъде разбит. При това подобно разбиване в никакъв случай няма да стане лесно или дори доброволно (най-малкото тук имаме вече установен навик и дори традиция).

Интересен пример в това отношение е моделът, който Дания прилага по отношение на мигрантите. И там има сблъсък на доста различни култури, който предизвиква напрежение.

Решението на датските власти (критикувано от мнозина заради острия начин, по който се поднася, и заради цялостната си кардиналност) е да започнат своеобразна културна асимилация на децата от гетата от най-ранна възраст (2 години).

Тези деца се учат на местната култура, на християнските празници, на датска история и на датски език. Това създава у тях усещане за принадлежност към тази нова култура. Към това спрямо всички възрасти се прилага и значително по-строг контрол за спазването на законите.

Разбира се, този експеримент тепърва трябва да се провери във времето. Освен това той може да бъде успешен само при определени условия, едно от които е хората, занимаващи се с гражданското образование на децата, да са лишени от всякакви негативни чувства към тях или расизъм.

Напротив, тези учители трябва да дават стимул на малките си възпитаници, да ги карат да мечтаят и да имат надежди наравно с местните си връстници, а не да се чувстват изолирани или с предопределена съдба.

И да, това е тежък вариант за българския проблем с ромското малцинство, което е на (а дори може би и отвъд) границата на расизма.

Прилагането му би ядосало много хора и би причинило множество главоболия, а на всичкото отгоре дори не е сигурно, че ще даде реални добри резултати. Въпреки това е нещо, което може би си струва поне да бъде обмислено и обсъдено.

Най-малкото дори самото искане от страна на ромите за права (за истински граждански права, не за привилегии - защото има разлика) ще е крачка напред по този въпрос. Ще е знак, че те се приемат за част от обществото.

Защото правенето на нищо и продължаването по същия път на недоволство как интеграцията не работи, а престъпността и неграмотността сред малцинствата е висока, води единствено до задълбочаването на проблемите.

Този специално няма как да се реши, без да изплува на повърхността много неприязън, омраза и болка. Имаме ли обаче достатъчно воля, за да потърсим решение за него? Или просто е по-удобно да има какво да мразим при инциденти и около избори?