Дори най-малкото презрение може да превърне напълно безопасния неприятел в най-опасен враг.
А какво се случва, когато презрението взема формата на демонстративна провокация и то - от най-високо държавно ниво?
Случва се гавра, никому ненужна, безцелна и пресилена подигравка с личност, която е доволно орезилена от собствените си житейски избори и (без)принципи.
Случва се новината "На Нешка Робева й подхвърлиха орден Стара планина". Със 7 на 6 гласа, с решаващото, макар и колебливо "за" на Бойко Борисов.
Знаете ли в колко стенограми на Министерски съвет ще намерите следа от гласуване "по съвест", особено за предложения за персонални отличия, при които кабинетът се разцепва на две? Не си губете времето, няма да намерите.
Дайте да не се лъжем. Да мериш заслугите на кандидат-лауреатите на "Стара планина" с днешна дата е съвършена нелепица.
Отдавна няма нищо светско и похвално в това да се наредиш в образцова редица рамо до рамо с Максим Стависки, Петър Манджуков, Тодор Батков, Константин Тренчев, Вальо Михов и Янка Такева.
Изобщо не стои въпросът дали другарката-ударничка на Народната република, в която златният стандарт на спорта беше превърнат в патриотичен дълг, заслужава да получи орден, превърнат в най-казионното, девалвирало и преоценено държавно отличие.
Отговорът е ясен. Жената си го е изработила.
Признаваме, трябва да имаш фантазията на изключително фин интригант, за да предложиш на Борисов да парафира орден за цялостно творчество на Нешка Робева.
Само преди 3 години когато "башибозуците и ордите" на "България без цензура" клечаха пред родната му стряха в Банкя ("разболяха ми детето"), Нешка Робева менажираше културно-масовите мероприятия по предизборните митинги на Николай Бареков.
И преди, и сега - всичко е лично. И преди, и сега - неуредените сметки се уреждат през държавните институции. Отмъщението се сервира студено. А резилът е споделен.
