Комунизъм - менте

Комунизъм ли бе да го опишеш....

Колкото повече хора питате, толкова повече частни истини ще получите в отговор. Така вместо да се изяснява, 25 години по-късно представата за режима на сивите каскети е шарена като бразилски карнавал.

Може да наречете това нехайство на историците, луфт на образователната система, безотговорност на медиите, колективно забвение или просто добре работеща политическа пропаганда, но каквито и да са причините, следствието е факт. Важат митовете.

Малко статистика от последното изследване на „Алфа Рисърч", свързано с кампанията „25 години свободна България": през 1991 г. 76 на сто от българите имат негативно отношение към Тодор Живков. През 2014 г. 55 на сто от българите имат положително отношение към Първия от Правец.

Соцът някак стана гот, проби маркетингова ниша и успешно продава стари лозунги и стари символи, особено на една част от населението, която просто иска да засити своето любопитство. Медиите, вместо да пукат балони, надуват още по-големи и разпъват на цял екран захаросани картини за Людмила Живкова, Ванга и всички контролирани екзотики на соца.

Държавата в лицето на стария-нов министър на културата направи най-смешния музей на комунизма, в който няма оценка за онова време, а има само изкуство, дори симпатично, на моменти талантливо.

Учебниците ..., учебниците на българските деца миришат на соц, те са страхливи, скучни, а учителите им избягват да изказват мнение, за да не засегнат някого - също като държавната телевизия, която празнува 55 години и на която не й мина през (колективния) ум, че има за какво да се извинява за 30 от тези 55 г., защото основната сила на режима беше манипулацията и контролирането на информацията.

Чували ли сте за аварията в Чернобил? А знаете ли колко дни по-късно "медиите" казват за катастрофата? Съобщението за атомния дъжд идва 5 дни по-късно - в малка колонка във "Вечерни новини" се съобщава за станалото с уверението, че опасност за здравето на гражданите няма.

Това го няма в музея на комунизма. На практика няма надежден източник на информация за комунизма. И това е проблем.

Те са родени в края на червената диктатура

почти са прохождали, когато Берлинската стена пада, или са заченати заедно с демокрацията. Докато връстниците им в Германия учат за Холокоста, техните учебници по история мълчат за престъпленията в Народна република България и маркират бланкетно тези сладко-кисели 45 години.

Заради избирателното свойство на човешката памет, едни им говорят за строя на тоталния ред, а други - за строя на тоталитарната сигурност. За вкусните луканки и безплатното образование. За опашките за портокали и затворените граници. За пълната заетост срещу Строителни войски и лагера в Белене.

Естествено, че комунизмът е и ще остане блян за възрастните хора, макар че износиха на гръб абсурдите на плановата икономика, платиха на по-равните сред равните между тях с лихвите, създадоха децата на новото светло поколение, което реши да скача по площадите заради свободата, а сега живее в съсипана държава и гони своите деца в чужбина.

И те, българите до 30-годишна възраст, формират мнение основно от чутото от техните бащи и баби, видяното по филмите и прочетеното в книгите и интернет. Резултатът е, че 94 на сто признават, че почти не са запознати със случилото се между 1944 г. и 1989 г. Не знаят коя точно стена е съборила диктатурата в Източния блок. Претенцията за задълбочени знания имат нищожните 2 на сто.

Истината не е художествена измислица

Ако припишем завидния рейтингов лупинг на систематичното реабилитиране на Тодор Живков в политическото говорене, то един друг факт е по-тревожен: 57 на сто не знаят кой е Георги Марков, 59 на сто нехаят за Лех Валенса и Хелмут Кол, 71 на сто не са чували са Александър Солженицин.

Една пета от населението на България сякаш е паднала от Марс. Само скромните 10 процента казват, че знанията им за комунизма идват от училище. За останалите историографията е нечия друга художествена измислица, спомени. Държавата няма ангажимент към осмислянето на това, което й се е случило за един живот време - една утопия, изкривена някъде по пътя до анти-човешко приложение.

Ако искаме децата и подрастващите да разберат комунизма и неговото зловещо завещание върху съвременна България, те трябва да бъдат привлечени към същността на проблема. А това ще стане по-лесно като им се обясни не какво е било тогава, а какво би било днес, ако не се бе случила промяната.

И какъв щеше да е животът им

С прости и ясни примери. Че нямаше да има Cola-Cola и вносен шоколад, 200 телевизионни канала и 20 вида сирена, молове, концерт на Madonna и свободно шляене по улиците. Че плановете им за пътуване щяха да свършват до Калотина, образованието им щеше да зависи от биографията на техните родители, кариерата - от трудовото разпределение и партийната книжка, амбициите - от послушанието.

Че нямаше да имат правото да възразяват и да протестират. А правото да търпят. Че всеки понеделник щяха да мерят дължината на ноктите и косите им с линийка в класната стая, а след това да ги изпитват какво да научили. И после да се конкурират с ударниците в брането на ябълки и изливането на бетон. И доноси, трудова повинност и концлагери при отклонения от нормите.

За разликата от повечето страни в Източна Европа, българското общество все още не е дало еднозначна оценка на комунизма и се държи като свидетел в претоплен съдебен процес с отдавна изтекла давност, който непрекъснато си редактира показанията. Докато увърта, гузната му съвест е взела заложници, цяло поколение.