Големият проблем на всички тези режими със силни лидери, водещи политиката на твърдата ръка, е, че покажат ли веднъж слабост, митът за тяхното величие започва да се лющи, докато не се разбие съвсем и (логично) не паднат в крайна сметка от власт.
Владимир Путин доста добре знае този факт и затова периодично се старае да доказва на руските граждани, че е всичко друго, но не и слаб.
Така че не се учудвайте особено на действията на руските военни в Азовско море при Керченския проток. Факт е, че районът е потенциалното ново "бойно поле" в битката между двете държави за Източна Украйна. Там се намират две ключови пристанища, а Керченският мост е един от символите на анексирането на Кримския полуостров от Русия.
Така че този конфликт просто чакаше да се случи. Русия иска да покаже и на Украйна, и на света, че е достатъчно силна, че да решава какво се случва в региона и да спира всяка чужда намеса (била тя и от държавата, в чиито територии допреди няколко години се намираше това място).
Но все пак този ход беше изключително показен и демонстративен. Ход, който е доста вероятно да доведе до още икономически санкции от страна на Запада и не е като Кремъл да не осъзнава това.
Истината обаче е, че тези действия на Москва, са колкото насочени за външна употреба, толкова и за вътрешна. Защото демонстрирането на сила и решителност на фона на (посочени) външни агресори е коронен номер на Путин, който той не се притеснява да използва.
Последните социологически проучвания в страната говорят за това, че само 40% от руснаците биха гласували за него, а от всички, които биха гласували на избори, 56% заявяват подкрепата си за руския президент. Това е ново дъно в доверието за Путин и управляващите в страната, след като преди няколко години рейтингът му гонеше 80%.
В такива моменти за имиджа на един силен и твърд лидер като него спокойствието в страната е заплаха, липсата на голям враг, срещу когото да се изпробват всички онези оръжия, представени в началото на годината, кара хората да се загледат в реалните проблеми вътре в самата страна.
Пенсионната реформа, вдигаща възрастта за пенсиониране почти до нивата на средната продължителност на живота, вече предизвика мащабни протести. Едни 19-20 млн. от населението на Русия живеят под прага на бедност и едва свързват двата края, докато за средната класа, доколкото може да се говори за такава там, не може да си позволи да спестява пари.
Иначе казано, Русия трябва да е силна и могъща сред останалите държави, за да не се вгледа в собствените си проблеми. Трябва да има външна заплаха, външен враг, който иска да я унизи, за да се обединят руснаците около големия лидер.
Паралелно с това цялото външно присъствие на Кремъл в очертаните райони за влияние (в които влиза и България) е подчинено на идеята, че Русия по-добре от Запада знае какво прави и тя пази традициите, морала и визията за православното християнство и консерватизма от упадъчното влияние на Запада. И тази идея се прокарва както през медиите и множеството канали на руската пропаганда, така и през политиката на Москва.
Самата идея за Русия трябва да е като за мощна и непоколебима държава, която може да се противопоставя на "имперските стремежи" на САЩ, "развращенията" на Запада и "подлите удари" на "слугите им" (да се разбира - по-малките прозападни държави). Проблемът с тази легенда е, че ако не се поддържа с периодични действия, започва да се изчерпва.
Тя се храни от страха на хората, от наранената им национална гордост и от желанието да се видят като велика нация, която може и да няма парите на Запада, но поне има гордостта си и може да запази околните от упадъчното влияние.
Без такива регуларни демонстрации на сила като това в Азовско море (които и сега се тълкуват от русофилски настроените, като заслужен отговор на нарушения на морското право от украинска страна) всичко това пропада.
Истината обаче е, че парите и възможностите, които Запада предлага, винаги ще са по-примамливи от обещанията на Русия за някакво неясно величие в нейна сянка.
Затова и политиката на Кремъл в последните години е насочена не толкова в убеждаване на света, че те самите са велики (макар и това да го има), колкото да се акумулира усещането за това колко лоши са САЩ и Европа - разделяй и владей, но по руски.
Въпросът е, че все някога това ще свърши и този блъф вече няма да минава. Какво ще следва обаче след това е един по-притеснителен въпрос, за който само може да се спекулира.
