Минута мълчание за Двойната къща и не само

През февруари в центъра на София беше съборена емблематична сграда на ъгъла на „Христо Белчев" и „Иван Денкоглу". Става дума за дома на украинския историк Михайло Драгоманов. Събарянето й предизвика възмущение, обществено недоволство и един-два телевизионни репортажа. Сградата на над 100 години обаче не е била вписвана като паметник на културата.

Малко повече от 2 месеца по-късно обаче съдбата й последва и Двойната къща на ул. „Васил Левски" 19, срещу събарянето на която дори се готвеше протест. Отново емблематична сграда, този път - със статут на паметник, който е отменен в края на правителството „Борисов 2" с министър Вежди Рашидов. Според експертите - защото сградата „стои чуждо и нехармонично" на средата наоколо, освен това няма частен интерес към нейното запазване. Според критиците - защото частният интерес е насочен към изграждането на частен паркинг на нейно място или може би нещо по-високо.

Сградата принадлежи на фирма на Кирил Киров - Японеца, а за последните няколко години тя е била неведнъж жертва на палежи, а постепенно е доведена до състояние, в което отпадането на статута й на паметник на културата да изглежда разбираемо.

Подобни истории виждаме често през последните години - банята в "Овча купел", Къщата с ягодите, дори ако се върнем малко по-назад - къщата на ул. "Алабин", която се срути, отнемайки два човешки живота.
Съдбата на Двойната къща, не е изненада - тя е участта на безброй някога красиви сгради, сгради с история, които дават облика на всеки град.

Често такива къщи споделят сходна съдба - някога пример за архитектурно майсторство, след 1944 година те се оказват национализирани за нуждите на комунистическата държава. Така някогашните фамилните гордости, по фасадите на които са изписани инициалите на собствениците им, са разделени и разпарчетосани, превърнати в жилища на хора без история и без връзка с града.

Години по-късно възмездието идва трудно и невинаги с щастлив край.

Днешните наследници на някогашни богати фамилии рядко имат възможностите да се грижат за върнатите им имоти. Паметниците на културата често са воденични камъни, съпроводени с фамилни делби и неясни отношения.

В един момент единственото решение пред падащата фасада е продажбата на инвеститор с изявен частен интерес.

И после историята се повтаря.

Официално „всички собственици на паметници на културата са длъжни да ги поддържат в добро състояние и да уведомяват специализираните държавни и общински органи за повреди по тях или за действия спрямо тях, които нарушават закона" (чл. 20 от Закона за паметниците на културата и музеите). Неофициално - когато инвестиционното намерение не може да се осъществи заради строгостта на закона по отношение на сградите-паметници, следва случаен инцидент. После втори.

Въпреки че на теория Законът за паметниците на културата и музеите предвижда начините, по които държавата или общината може да се включи в поддръжката на дадена сграда - паметник на културата, за нито една от знаковите сгради, заплашени от събаряне, не се е чуло механизмите да сработят.

Щом държавата/общината не може да уреди начина, по който заедно със собствениците на една сграда да се погрижи за нейното културно значение, то с какво право искаме тя да възпре „инвестиционни намерения".

Статутът "паметник на културата" не би трябвало да е алиби за бездействието на властите, а напротив - техен ангажимент.

Ако отношението към историята не е осъзнато през конкретни мерки за поддържането на културните паметници, как да бъде предотвратено събарянето им, когато така или иначе от тях са останали руини?