Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Залезът на американската мощ и пропуснатите шансове

Хубаво да свикнем, че САЩ не може да бъде панацея за всеки проблем в света Снимка: iStock
Хубаво да свикнем, че САЩ не може да бъде панацея за всеки проблем в света

Сякаш отново се върнахме във времената на Студената война. Москва и Вашингтон се конкурират за влияние в различни части на света, надпреварват се във въоръжаването, а в момента напрежението между тях е толкова голямо, че и двете страни мобилизират военни сили и се заплашват една друга.

Позната криза, сходна на онези, които помним отпреди 1989 г., когато две огромни свръхсили бяха вплетени в борба за придобиването на глобална хегемония. Всички знаем кой победи тогава. И докато едната държава залезе рязко, то с другата това се случва доста по-бавно и постепенно. 

Да, САЩ вече все по-трудно могат да бъдат определени като свръхсила, а светът ще трябва да се нагажда към една реалност с нарастващ брой по-малки и конфликтно настроени играчи на международното поле.

Всъщност само преди три десетилетия нещата изглеждат по съвсем различен начин. Американската държава е на върха на своята мощ, току-що излязла неоспорим победител от Студената война. На терена на международните отношения не изглежда да има убедителен противник или конкурент. Съветският съюз се разпада с гръм и трясък, а комунизмът е в тотално отстъпление, изгубил всякаква стойност и легитимност.

От своя страна Китай и останалите азиатски икономики са все още твърде назад в своето развитие, докато Европейският съюз изглежда като едно рехаво икономическо обединение без ясен център.

САЩ са безспорен лидер през цялото десетилетие на 90-те и до голяма степен действат именно като такъв. Войната в залива е спечелена безапелационно в една демонстрация на пълно военно-технологично превъзходство. Сложен е край на четиригодишния ужасяващ в конфликт в Босна и Херцеговина, а четири години по-късно навременната намеса в Косово не позволява там да се повтори същият сценарий.

Най-същественият външнополитически успех обаче остава подписването на споразуменията от Осло, които към онзи момент представляват безпрецедентна крачка напред по отношение на близкоизточния мирен процес и израело-палестинския конфликт.

Спокойно може да се каже, че до началото на новото хилядолетие САЩ е единствената държава с доминиращо превъзходство по отношение на всеки един аспект на силата - икономика, армия, дипломация, идеология, технологии и култура. Комбинацията от всички тези фактори осигуряват почти неограничени възможности за прокарване на собствените интереси във всяка една точка на света.

Но и за нещо повече.

Последното десетилетие на XX век предоставя шанса за съчетаване на стремежа към световно лидерство с изграждането на глобална система в международните отношения, където либерално-демократичните принципи да имат водеща роля и да получат нормативна стойност в международен план.

Подобно нещо обаче така и не се случва.

Вместо това усилията се насочват към неутрализирането на второстепенен диктатор като Саддам Хюсеин в една война без легитимно основание и без одобрението на ООН и международната общност. В Афганистан е пропусната ранната възможност за мир в момента, когато талибаните са разбити, и впоследствие се стига до 20-годишната война, приключила с едно хаотично и унизително изтегляне миналото лято, а талибаните в крайна сметка отново са на власт сега.

Военни намеси и последвалото тромаво управление на конфликтите подкопават международното доверие и ерозират американската мека сила, наред с привлекателността на ценностите на либералната демокрация.

Ценности, които непрекъснато се оспорват от антисистемни недържавни актьори като глобални терористични мрежи или международна организирана престъпност. Тяхната дейност ясно показва колко малка стойност могат да имат държавните граници в условията на глобализация.

В същото време се отварят широко вратите на ревизионалистки настроени лидери като Владимир Путин и дават пространство за възход на Китай, който може би към момента изглежда далеч по-сериозен и най-вече амбициран претендент за статуса на свръхсила.

На регионално равнище изникват все по-ясно очертани силови центрове със собствена гравитационна тежест, която вече не зависи толкова от приятелството на по-големите. Турция става все по-голям самостоятелен фактор и от държава в чакалнята на Европейския съюз всъщност стана фактор в определянето на политиките на цели региони в Близкия Изток, Кавказ и Африка.

Същото важи за монархиите в Персийския залив, които отдавна не са толкова верния съюзник на САЩ, просто защото вече са достатъчно силни, за да проектират сами влияние.

Неслучайно САЩ нямат особен контрол над военните операции на Саудитска Арабия в Йемен, а пък президентът Джо Байдън доста скромно наложи санкции на над 70 саудитци, свързани с убийството на журналиста Джамал Хашогджи, но сред тях така и не бе включен престолонаследникът Мохамед бин Салман, въпреки че операцията не само се е случила с неговото знание, но вероятно самият той я е поръчал.

Байдън просто попадна в неудобното положение да търси баланса между ангажимента си спрямо човешките права и съхраняването на американските интереси в кралството.

Така вакуумът от намаляващата тежест на САЩ допринася за формирането на един мултиполярен свят с издигането на регионални сили като Иран и Саудитска Арабия например, чието съперничество придобива все по-големи мащаби.

Такъв свят означава повече силни държави, но това не значи задължително, че те ще си сътрудничат, даже напротив.

На подобен фон Вашингтон все още си е водеща сила в глобален план, но вече не с такава преднина пред останалите, което пък значи, че много трудно е в състояние да "огрее" навсякъде. С повече и по-силни конкуренти САЩ трудно може да се бори ефективно на много фронтове едновременно.

Затова и през последните няколко години, още по времето на Тръмп, започна процес на стратегическо преориентиране от войната срещу терора, Близкия изток и Афганистан към Източна Азия и съревнованието с Китай. Нещо, което прие изражение в изтегляне от Ирак и фиаското в Афганистан, демонстрирало американско безсилие и некомпетентност.

За прагматици като Путин не е нужно повече, за да се възползват от ситуацията и да притиснат, когато усетят дори най-малките признаци на слабост. Резултатът е напрежението в Украйна в момента.

Така че в крайна сметка е хубаво да свикнем, че САЩ не може да бъде панацея за всеки проблем в света, както си мислят немалко хора и също така няма капацитета да бъде и кукловод, пряко отговорен за всяка криза, както пък си мислят други. 

Реалността е такава, че Вашингтон просто е твърде далеч от най-силните си години.

 

Най-четените