Имаше едно далечно идеалистично време, когато надеждите, че бизнес разликата между София и провинцията ще се стопи, цъфтяха като джанки през април.
Годината беше 2009-та, а Бойко Борисов още беше свежо и зелено лице в българската политика. Като нов премиер в разгара на силите си, той въртеше километраж в националното си турне по рязане на лентички и откриване на пътни участъци.
Тогава, в златния век от съществуването на ГЕРБ, Борисов каза една от крилатите фрази на своето управление: "Асфалтът носи инвестиции и работа".
В превод - развитието на инфраструктурата в страната ще отпуши закучилото се икономическо развитие. С прясно ремонтирани пътища, големите компании ще се почувстват комфортно да напуснат пределите на София и да настанят фабрики, заводи, филиали и около други градове.
Това обещание си остана в полето на мечтите.
Днес пътищата повсеместно са на кашкавал, индустриална революция по периферията на страната няма, а София продължава да яде лъвския пай от бизнес инвестициите.
Новините за едрите капиталовложения, центрирани около столицата, се бутат една в друга. Последната дойде от служебното министерство, които обявиха, че в София предстои да се открие нова индустриална зона с фокус върху автомобилостроенето.
За терен ще се използва летище "Доброславци", на място ще се настанят компании от Европа, Близкия Изток и Азия, а по думите на служебния министър Никола Стоянов от индустриалната зона се очаква да потекат между 1,5 милиарда и 3 милиарда евро приходи. За столичани.
В това време икономиката извън София изнемогва. Изпитва се остър глад за работа, за средни работни заплати и възможности за професионално развитие.
В България има 264 общини, които заради непропорционалните инвестиции все повече се отдалечават от стандарта на живот в София - като финанси и като начин на мислене.
Редовно хората в провинцията си мечтаят за хубавите времена от социализма, когато масово местните фабрики са били отворени, а те не са се чувствали толкова изолирани от работещата икономика.
В този ред на мисли - дали в част от носталгията по Бай Тошовото време у нас не се вижда гневът на аутсайдера, останал встрани от разпределението на големите икономически авоари? Много е вероятно.
Докато София поглъща хора и пари, на по-малките населени места пак се падат трохите от оперативните европейски програми, които носят някакво раздвижване, но не и трайно изобилие от работни места.
Големите аутсорсинг компании и фабриките за производство продължават да обикалят парцелите около столицата, дълбаейки още повече бездната между доходите в София и доходите в който и да е друг град в България.
Борисов от 2009 г. беше прав за едно - без читава инфраструктура няма как да съблазним големите фирми да изнесат дейността си в по-малките градове. Друг е въпросът защо перспективните му строежи се разпаднаха.
Но с тях и без тях, качествените пътища пак ще са само едната страна от омагьосания кръг в блокираната децентрализирана икономика.
Положението е по-оплетено от това, което ГЕРБ се опита да ни продаде преди 14 години.
Едрият бизнес упорито си стои в София, защото другаде не намира достатъчно квалифицирани кадри. В същото време в провинциалните зони не виждат стимул да се квалифицират без бизнес, който да ги мотивира.
И пак, бизнесът не иска да се мести в провинцията заради съмненията, че корупцията там е пропила във всяко звено. Но в същото време без компании, които ежечасно да разгласяват за нередности, евентуалната корупцията ще си се размножава безпрепятствено.
Някой трябва да направи крачката, за да счупи този цикъл от извинения. Потенциалната инфраструктура е хубаво начало, но ще е смешно, ако се приеме за цялостна стратегия за развитие на икономиката.
Някъде надолу има по-дълбоки проблеми, които хвърлят бариера между дебелите инвестиции в страната ни и градовете извън София, и те не се изчерпват с построяването на гладки пътища. Нито с гладките магистрали.
Но работата е там, че досега не се намери партия, която да посочи болните места и да очертае курса по прокарване на децентрализирана икономика. Въпреки че политическата диаспора няколко пъти се среща лично с вкоренилите се леност и безхаберие, следствие на икономическия застой.
Никой от тях не зададе публично въпроса защо големите фабрики у нас не си и помислят да изнесат производството си навътре в страната? И не говорим само за изоставащия Северозапад, а и за централни райони, които имат директна връзка с магистрала? Какво ги спира?
При по-високите разходи за наем и за заплати е забележително как София се превърна в единственото развиващо се средище на пазара на труда.
Успоредно с това, столицата остава и мястото с що-годе някаква конкурентоспособност в различните професии.
В по-отдалечените райони има тих и непречупващ се монопол на конкретни фирми, които не се притесняват от това, че с години не са вдигали заплатите на работниците си и са притеснително самоуверени, че законите за конкуренцията няма да ги посекат.
Какво ври и кипи там, че моделът не е помръднал с години? Има ли някой полза от него?
От никоя политическа програма не стана ясно как препятствието да се заобиколи и как активите да потекат към провинцията, която прогресивно обеднява. Бизнес средите също не обелват дума по темата.
А докато чакаме нещо да се случи, мечтите на хората от провинцията все по-здраво се свързват с митилогичното "хубаво време на комунизма", пропастта между двете Българии се увеличава, а София става по-мръсна и по-пренаселена.