Някога познавах селото на майка ми - Радомирци - само по пълната спирката с чакащи за автобуса.
Дори когато пропускахме завоя към един от изходите на селото, встрани от главния път София-Русе, можеше да се види жужащата тълпа, която нервно проверява часовника под синята тенекиена барака, ползваща се през 90-те за спирка.
От нея днес цял е останал само покривът. Два ожулени лоста стърчат отстрани, неремонтирани вероятно от детските ми години, по гърба ѝ се веят слоевете накъсани некролози, а хората, които през една или две минути въртяха глава към посоката, от която трябва да дойде автобусът, ги няма.
Всъщност, и автобусите вече не минават често като преди. Графикът им оредя успоредно с оредяващата популация на това населено място с между 1000 и 2000 души, на 40 километра от Плевен.
Радомирци не е сам в съдбата си. Много от селата в Северозападна и Централна България, ползвали се като терен за селското стопанство в миналото, се топят с всяко следващо национално преброяване.
Районът продължава да е земеделски, площите са на старите си места, но едрите земеделци ги няма. Няма и изобилие от животновъди, защото поколенията се смениха. Нашите родители се преместиха в по-големи градове и намериха работа, която не им налага доене на крави в 5 сутринта, чистене на обори и копаене на градини.
А за нашата генерация, израснала с телефони и компютри, ежедневието на бабите и дядовците ни си звучи като жестоко мъчение, което не може да се покрие и от най-високата заплата.
Пред тези естествени процеси на времето са изправени хиляди хора от малките села, но, учудващо, вместо да помислят как да се адаптират към факта, че вече не е 1962 г., а 2022 г., предпочитат да бездействат, да се оплакват и да търсят мимолетни варианти, с които да оцеляват от ден на ден.
Възможностите за поетапно подобряване на обстановката чрез ремонти на разпадащите се къщи звучат екзотично. И да има пари за това, рядко някой ще прозре смисъл в инвестицията на китно изглеждащото отстрани село.
Инициативите за фестивали също не виреят сполучливо в северозападната почва, защото никой не иска да поеме отговорността по организацията. По-удобно е мястото на вечно недоволния, хвърлен на вятъра човек, за когото държавата е отказала да се погрижи.
Политиката от последните години у нас е показала на тази част от България, че не е с приоритет и не е от национално значение и хората са се примирили. Може и да правят гримаси на маса, но в действията си са безразлични. Чакат управляващите да се сетят за тяхното съществуване и да направят чудо.
За да съм честна към хората от Северозападна България, тази пословична липса на предприемчивост не е дошла от въздуха. И, спокойно, не е в българския ген, защото има много общини, които развиват пъстри вилни зони, дори да са далеч от туристическата категория. Но пак използват само плюсовете от живота на село.
Проблемът се корени другаде - в манталитета на хората от Северозапада, които винаги чакат решението да дойде отвън.
Дали заради комунизма и пороя от селскостопански бригади, възпитани да стоят на едно място, докато не получат нареждане, или от някакъв упорит точно за този регион стоицизъм, но индивидуалната инициативност в тази област е свалена до нулата.
Хората все още се надяват на бригадира, кмета или който и да е представител на държавните органи, да им даде работа, да облагороди селото и да реставрира занемарените стари сгради и съоръжения, защото са научени да чакат.
В самите селски институции, от друга страна, също липсва страстно желание да се нарамят с големи проекти и да търсят път към европейските средства. Оглеждайки се около себе си и виждайки хора, потънали в безвремието си, не намират пред кого да се доказват.
А и лесно могат да се скрият зад конгломерата на управляващата партия и депутатите в Народното събрание - любимите виновници за проблема на народа, омаловажавайки местната си власт.
Отстрани цялата ситуация прилича на комедия от Луи дьо Фюнес - колкото и да е глупаво цялото положение, нито едните, нито другите предприемат каквато и да е крачка, за да излязат от него. Въпреки че са във фаза, от която има спасение.
Хората не поемат локални инициативи с бизнеси, развлечения или ремонти, които да станат примамка за модерните дигитални номади и които да окажат натиск на кметствата за ремонт на пътищата, подобряване на интернет услугата и отварянето към широкия свят.
Не се разделят с вярата, че могат да получат работа наготово от държавата. Не показват, че имат амбицията да се аклиматизират към съвремието, че не чакат младежта да се отлепи от екраните и да хване мотиката.
И местните власти им отговарят със същото равнодушие, редуцирайки задълженията си до една асфалтирана улица, нови катерушки за децата и озаптяване на ромския квартал, докато всичко останало пустее.
Много от селата в Северозападна и Централна България са затворени в този порочен кръг. Не от липса на възможности, а от лентяйство, от избягването на отговорността да се заловиш с нещо свое, отговарящо на настоящата година, вместо да очакваш, че подобие на преродения Живков ще се върне и ще върне старите ръководители.
Селата от тази част на България от край време са последната дупка на кавала, защото, очевидно, те нямат нищо против.
Радват се на малките неща от живота, претръпват към обезлюдяващата панорама и предпочитат да се давят в спомени от "хубавото време, когато бозата беше само 5 стотинки".
