Той е аржентинец до мозъка на костите си. В истинския смисъл на думата. Започна кариерата си в родината, издигна се до култова фигура в Италия, но не успя да свикне с футбола в Англия и се върна в родния Естудиантес. Там зае поста на президент, а за кратко, на 39-годишна възраст, бе и играещ такъв.
След като изгради името си с отборите на Сампдория, Парма и Лацио, Хуан Себастиан Верон отлетя за Острова, за да облече фланелката на Манчестър Юнайтед. Британският футбол обаче не бе по вкуса му и не успя да се адаптира към него нито на „Олд Трафорд“, нито след това в Челси.
„Англия винаги е била специална страна за мен. Чичо ми игра за Шефилд. Баща ми отбеляза гол на „Олд Трафорд“ за Междуконтиненталната купа за Естудиантес през 1968 година, а след това аз играх за същия отбор – мистично съвпадение.
Всичко в Англия беше различно. От храната до тренировките и бих казал, че не бяха на същото ниво на професионализъм, както в Италия. Бях изумен как след мач играчите се тъпчеха с чипс в съблекалнята. Това беше невъзможно в Италия. Но в Англия футболът беше много физически, играчите бяха зверове. Мисля, че е свързано с генетиката. Нямам друго обяснение – хранеха се отвратително, а в мачовете бягаха като луди. Невероятна скорост!
Не знам дали и сега продължават да се хранят по същия начин. Всичко се промени. В днешни дни дори младите играчи имат право на индивидуални диетолози. Но докато играех в Англия (до 2006 г. - б.а.), не беше така.
В Англия футболистите живеят най-добре – там е като рай за тях. Мислиш единствено за футбол и за нищо друго, а през останалото време си почиваш, никой не те търси. Но по време на мач – всички искат победата, двубоите са отворени, няма толкова тактика, колкото в Италия.
За мен, Манчестър Юнайтед е най-великият клуб в света. Много си мислят, че е или Реал, или Барселона, но Юнайтед е цяла империя. Златното поколение – Невил, Скоулс, Бекъм, Гигс, Алекс Фъргюсън, вече го няма, но стилът отново е същият.“
Верон изкара само един сезон – 2002/03, в Юнайтед, в който стана и шампион. От 2014-а е президент на любимия Естудиантес, като преди това триумфира и в Копа Либертадорес във втория си период като играч на тима.
Малката вещица е един от малкото късметлии, играли с двамата най-велики в историята на Аржентина. Засече се с Диего Марадона като младок в Естудиантес, а след това игра рамо до рамо с Лионел Меси в националния отбор. Там беше съотборник още с имена като Габриел Батистута, Диего Симеоне, Маурисио Почетино.
„Когато Меси започна да играе за националния отбор, всички осъзнаха, че е феномен. А Марадона – тогава всички бяхме млади, той ни беше идол, идол на цяло поколение. Аржентина е късметлийка – двамата най-велики в историята ни дойдоха почти веднага един след друг. Марадона се отказа и 10 години по-късно се появи Меси. Истинско чудо!
Но Аржентина винаги е искала прекалено много от Лео. Кога друг път ще се роди такъв футболист? Но постоянно го сравняват в Марадона, искат да спечели световната купа за нас. През 2010-а го обвиняваха, че не знае химна. Подиграваха се с него, изпращаха му текста. После, че не се раздава достатъчно. А футболът не се изчерпва само с победите – трябва и да се наслаждаваш на играта.“
Верон мечтае да бъде лидерът на промяната в аржентинския футбол и да прекрои закостенелия начин, по който се управляват местните отбори. Никога не е искал да бъде треньор. Знае, че може да бъде много по-полезен като ръководител на клуба.
„Спечелването на Копа Либертадорес е, може би, най-щастливият момент в кариерата ми. Този клуб ми е дал много и сега искам да направя същото за него, да използвам опита, който натрупах в Европа. В Аржентина е нормално да искаш да завършиш кариерата си, където си я започнал. Отборите са като втори семейства.
Но трябва промяна, която е много трудна. В Аржентина отборите често са управлявани от няколко компании или са собственост на един човек, който решава всичко. В Европа клубовете са по-отворени, обикновени хора, не професионалисти, участват във вземането на решенията. Трудно е да се бориш за промяна.
Страната е в упадък. Образователната система затъва. Животът стана по-труден и по-опасен. Баща ти може да е в затвора. Брат може да е дилър. Футболът играе все по-голяма роля при изграждането на само на играчите, но и на личностите. Той е социален асансьор, който ако успееш да хванеш, можеш да решиш много проблеми на семейството си.
Всички деца искат да са като Меси, но не всеки може да печели като него. Затова жертват всичко. Всеки ден се друсат по няколко часа в автобуса на път за тренировка. Зарязват семейството, дома, приятелите, детството си. Трябва силна воля за това. И никой не ти гарантира бърз успех – само тези, които проявят физически качества и силен характер, ще успеят. Но трябва и да им се помага.“
