"Преди всичко тази победа искам да я посветя на Камило. Може би хората не знаят, но това е човекът, който най-много от всички нас я заслужава, който си даде здравето и в момента е в болница, в много тежко състояние. Искам да му благодаря за всичко и първия човек, при когото ще отида сега, е той."
Преди няколко дни управителният съвет на българската волейболна федерация прие оставката на треньора Камило Плачи, поставяйки на негово място легендарната фигура - Пламен Константинов.
Преди точно 760 дни националният ни отбор се класира за Олимпийските игри в Лондон след победа срещу Египет, а наставникът ни към онзи момент Радостин Стойчев през сълзи изтръгна горепосочените думи. Думи, които казват всичко, думи, които нямат нужда от каквито и да е допълнения и разяснения. Ако тук, ето в този момент, поставя точка – пак щеше да е достатъчно...
Камило си тръгна, така както и дойде – лъчезарен, с гигантска усмивка, която сякаш бе в състояние да помете всички черни течения в българския волейбол. Изпълнен с мъдрост и деликатност, Плачи каза на изпращане: "Нищо завинаги". Италианецът с българско сърце бе заслужено поздравяван за това, което правеше, но едновременно с това – хулен с унизителни термини от множество разбирачи. Техните липсващи сърца Камило не успя да докосне. Спомените за благородния рицар от Спекия ще останат завинаги във витрината на българския волейбол. Измежду всички тях обаче един ще се откроява във вечността. Ще се извисява над невидимата арка, построена в чест на онези изключителните, които са позволили на спорта да се разпорежда с онова, което не струва и всичките пари на света – споменът за човека, който бе готов да подари здравето си на българския волейбол.
09.06.2012 година. Според мнозина свидетели – най-умопомрачително вълнуващата вечер за българския волейбол. България играе срещу Франция решителен двубой – победителят взема всичко, разбирайте олимпийска квота за игрите в Лондон. "Арена Армеец" е препълнена до дупка, емоциите ту кипят, ту се смразяват. Въздухът меко казано трепери, а напрежението всеки момент е готово да намери връхната си точка. Мачът се превръща в титанична тактическа битка между треньорските щабове. Везните се накланят ту в едната, ту в другата посока. Сервис след сервис, точка след точка... Кулминацията е близо.
От началната линия масивната фигура на Тошко Алексиев сякаш само бутва топката над филето, "петлите" посрещат добре, а разпределителят Пиер Пужол решава да вкара в действие една от множеството си елегантни комбинации. Самуел Туя е готов да изригне от втора линия, но пропуска нещо съществено... Това съществено нещо, високо около 210 сантиметра и наречено Теодор Тодоров, образува заедно със своите съотборници бетонна стена срещу атаката на французина, пращайки България на игрите в Лондон. Архитект на изумителната еуфория, заедно със старшията Стойчев, е скромният италианец Камило Плачи, дошъл в България още през 2008 със Силвано Пранди като негов помощник-треньор. Безсънните нощи на Стойчев и Плачи се материализират в десетки листи с анализ на френския отбор, в сравнение с които ежегодишната ни данъчна декларация е меко казано фасулска за схващане. Именно тези фермани помагат и в най-решителния момент. Това е обаче само върхът на айсберга.
Преди 38 години бъдещият български волейболен национален селекционер претърпява тежка катастрофа с мотор. В крака му е поставена пластина. Непосредствено преди драмата, описана горе, Камило буквално забравя какво представлява легло, не почива, не спи. Всичко това постепенно формира бойкот от страна на здравето му – металната гостенка в долните му крайници води до неприятно възпаление. Лекарите са категорични – иска, не иска – Плачи трябва да влезе в болница. Опасно е. "Забравете" – отсича Камило – това е най-важният ни мач в последните 4 години", рискувайки на практика всичко. За България.
На същата тази Олимпиада, заради която постави всичко на масата, Камило ни изведе до четвъртото място. Във всяка негова дума, бълваща мъдрост, във всяка негова искрена усмивка можем да разпознаем подвига от девети юни две хиляди и дванадесета година. Можем да го открием и в онзи таймаут на игрите в Лондон, когато в пристъп на желание да надъха възпитаниците си, Камило демонстрира българския си и ухилвайки се до уши, изрече: "Пали мотора". Едва месец преди това беше готов да изгаси своя. За отбора. За България.
На схемата виждате как във волейбола се отчита качеството на посрещането. Черният правоъгълник с диез по средата означава, че си перфектен посрещач. За шестте години Плачи отразяваше всичко с добрина и великодушност, която малцина познават. Ако съществуваше подобна схема за качеството на хората, то няма никакви спорове къде щеше да бъде позициониран италианецът с българското сърце.
Камило си тръгна. Може би беше прекалено добър. Прекалено добър, че да го заслужаваме.
www.bgvolleyfans.org
