Някъде по това време преди 25 години загина един от най-добрите баскетболисти в цялата история.
Хърватинът Дражен Петрович беше определян като „Моцарт в баскета", а стилът му доведе до революция на играта в Европа. В резултат на това, ред баскетболисти от Стария континент бяха поканени да пресекат Атлантика, за да получат своя шанс в НБА.
Четвърт век по-късно родината на Дражен Петрович стана първата страна, имаща нещо общо с Балканите, която се класира на финал на Световно първенство по футбол.
И макар че там загубиха от Франция с 2:4, храбрите хървати спечелиха овациите на световното футболно население.
И по нашите земи всичко живо също викаше за Хърватия, а тенис звездата Новак Джокович призова сънародниците си от Сърбия да подкрепят неособено обичаните си до вчера комшии. Той направи това дори с цената да бъде наречен „идиот" от някои сърбоманстващи политици в Белград.
Днес запалянковците, и въобще хората от по-зрялото поколение на Балканите, с носталгия си спомнят добрите стари времена, когато обединената Югославия беше голяма сила в спорта. Дори и след братоубийствената гражданска война, сърбите и хърватите останаха сред значимите страни във футбола, баскетбола, волейбола, водната топка, тениса, леката атлетика и др.
Въпреки че участието на Хърватия във финала на Световното първенство по футбол беше сензация за мнозина, едва ли и през 1991 г. са били много онези, които са очаквали Цървена звезда да спечели Купата на европейските шампиони.
Хърватският фурор във футбола накара доста хора да се чудят какво би било не само в спортен, но и в политически и всякакъв друг план, ако Югославия по някакъв начин беше оцеляла в единността си.
Още навремето държавният глава Йосип Броз Тито - хърватин, чието име носи един от главните булеварди в Загреб, е обичал да казва: „В Югославия има шест републики, пет етноса, четири езика, три религии, две азбуки, една партия и един национален отбор".
Именно във времената на родения в хърватското село Кумровец партиен и държавен ръководител, спортът се явява един от векторите, по които Югославия обича да се сравнява с големите. Както и да дразни съветските ръководители начело с другаря Сталин след разрива между двамата комунистически вождове от Москва и Белград.
Колкото до футбола, в турнирите на УЕФА отборите на Цървена звезда и Партизан от Белград, на Динамо (Загреб) и Хайдук (Сплит), че дори и босненските Железничар, Сараево и Вележ, се явяват много опасни противници дори за най-елитните тимове от Европа. А националите на Югославия играят на седем световни и четири европейски първенства след Втората световна война.
В интерес на истината, Тито никога не се е удрял в гърдите като голям футболен запалянко, а повече набляга на страстта си към културата, киното и театъра.
След смъртта на соцлидера на 4 май 1980 г. (новината е съобщена по време на мача Хайдук - Цървена звезда пред изпадналите в потрес 50 000 зрители на стадион „Полюд" в Сплит, а футболистът Златко Вуйович дори колабира от шока), футболна Югославия остава не по-малко силна. Даже напротив.
В края на 80-те футболната федерация в Белград може да се похвали с един от най-добрите национални отбори в целия свят. Още на Световното за юноши през 1987 г. в Чили воденият от хърватския треньор Мирко Йозич югославски състав печели шампионската титла след победа във финала срещу Западна Германия (1:1, 5:4 след дузпи). В този тим са и обещаващите таланти от Хърватия Звонимир Бобан, Роберт Ярни, Давор Шукер, Роберт Просинечки и Игор Щимац. Същите ще ги видим и през 1998 г., когато Хърватия става трета футболна сила в света, достигайки чак до полуфинала, където отпада от бъдещия шампион Франция (1:2).
Осем години преди това обаче, Просинечки, Ярни и Шукер попадат в сборния тим на Югославия за световното през 1990 г. в Италия. Селекционерът Ивица Осим, босненец по произход, впоследствие ще бъде определен като „последния югославски император", тъй като това е и последното голямо футболно първенство, където „плавите" играят в единния си отбор.
Смелчагите на Осим отпадат твърде драматично от Аржентина с Диего Марадона, след като в 90 от 120-те минути играят в намален състав.
Издържат без гол, за да отстъпят чак при дузпите. Последната изпуска босненският капитан Фарук Хаджибегич...
В книгата си „Последната дузпа - история за футбол и война" италианският журналист Джанлуиджи Рива се пита дали конфликтът е щял да бъде толкова бързо настъпил и толкова кървав, ако Югославия тогава беше спечелила световната титла, за което имаше всичко необходимо като състав и класа. Тъй като футболът е способен да обединява и разделя...
Факт е, че сигналът за разпада на федеративната република е даден няма и месец преди същото световно първенство, когато на 13 май 1990 г. по време на мача между Динамо и Цървена звезда в Загреб избухват побоища между хърватската и сръбската публика на стадион „Максимир" в Загреб.
Звонимир Бобан изритва с каратистки удар един от милиционерите и това е знак, че Хърватия не иска повече да бъде под шапката на властта от Белград.
След началото на войната някои от участниците в сбиването, като например тарторът на агитката на Цървена звезда Желко Ражнатович - Аркан, се оказват от двете страни на военните действия.
Но дори и в тези размирни времена от началото на 90-те години, националният отбор на Югославия продължава още известно време съществуването си, напук на всичко. Нещо повече - със седем победи и само една загуба, „плавите" се класират за Евро-92. А по същото време Цървена звезда печели Купата на европейските шампиони с хърватина Просинечки в състава си.
Мнозина тогава смятат, че и Югославия е способна да триумфира като шампион на Евро-92, когато идват санкциите на ООН и изхвърлянето на страната от всички международни прояви. „Без съмнение, онзи отбор беше способен да спечели Купата на Европа. Но аз вече бях наясно, че се е задало нещо много лошо", отбелязва Ивица Осим.
Той води югославяните при последната им победа над Австрия във Виена с 2:0, когато в състава вече ги няма хърватите. Там са все още босненците Баждаревич и Хаджибегич, те играят и при загубата в приятелския мач с Холандия (0:2) в Амстердам на 25 март 1992 г., само 12 дни преди да избухне междуетническият конфликт между Белград и Сараево, отнел живота на 110 000 души. Това всъщност е и краят на футболна Югославия.
Факт е обаче, че хърватите се явяват пряко и косвено наследници на опита, натрупан от югославската футболна школа, и след това го използваха най-добре.
Във времената на единната федеративна република бяха произведени Шукер, Бобан и Просинечки, извели след това родината си Хърватия до третото място на Световното през 1998 г. Само че хърватският футбол продължи да бълва таланти и след тях чрез школите си, и да ги продава в чужбина посредством добре организирана мрежа за пласиране на играчи.
В нейната основа са бивши футболисти, получили шанс във времето на Тито и след това да играят на Запад, и да пуснат там дебели връзки и познанства. Още през 2002 г. например годишният приход за хърватския футбол от трансфери зад граница мина 20 милиона евро, за да нараства още и още през всеки сезон. Разбира се, немалка част от тези пари отидоха в джобовете на типове със съмнителна репутация като скандалния бос на Динамо (Загреб) Здравко Мамич.
Именно неговият отбор стана една от големите борси за търговия с футболисти. Но националният селекционер на Хърватия, независимо кой е той, винаги имаше под ръка футболисти, които носят екипите на най-елитни отбори от Европа. А днес треньорът Златко Далич и представителите на поколението на Лука Модрич, Иван Ракитич и Марио Манджукич вече се перчат с пълно основание като втора футболна сила в света.
Без никакво съмнение, по отношение на националния си отбор Хърватия се справи доста по-добре от останалите пет бивши съюзни републики Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Словения и Македония.
От общо 12 световни и европейски първенства след обявяването на незавимостта си и приемането във ФИФА и УЕФА, Хърватия е пропуснала само две, а в трофейната си витрина вече има сребърни и бронзови медали. И в двата случая хърватите бяха спрени от Франция по пътя към световната титла.
Но това въобще не е малко за страна с 4 милиона население, в която вътрешното футболно първенство е в същото незавидно положение като българската „А" група. Разликата е, че хърватите произвеждат и продават играчи, а у нас се наемат чужденци, повечето от които с твърде съмнителни качества.
Иначе политиците в Загреб много обичат да се определят като близки до футбола.
Още преди 25 години тогавашният президент Франьо Туджман си позволи да преименува Динамо на ФК Кроация за каузата на националистическата си пропаганда, което просъществува общо седем сезона. Туджман обичаше да флиртува с националния отбор, той парадираше и като много близък приятел и партньор на карти с треньора Мирослав Блажевич - Чиро, спечелил бронза на световното през 1998 г.
Не че футболът в Хърватия е видял кой знае колко добро от политиците, но сега на Световното в Русия президентът Колинда Грабар-Китарович стана не по-малко известна от самите футболисти. Нейният гастрол на Мондиала завърши с нещо невиждано - държавен глава на страна, която дори не е домакин и е загубила на финала, да връчва медали. Но когато на подиума до нея са считаният за съвременен диктатор Владимир Путин и президентът на демократична Франция Еманюел Макрон, нещата не изглеждат чак толкова скандални. Макар че едва ли някой може да си представи Сталин, Шарл де Гол и Тито на една и съща трибуна, нищо че са били на една страна във Втората световна война.
В крайна сметка, хърватското представяне на Световното първенство поне извади Балканите от футболната им депресия.
Щом Хърватия успя, защо поне във футбола да не сполучи и някоя друга от страните в региона?
Още повече, че не е прецедент - България триумфира като четвърта в САЩ-94, Турция спечели бронзовите медали на Световното през 2002 г., а две години след това Гърция стана европейски шампион. Едно е ясно - време е Балканите да се завърнат на футболната карта. Или поне хората от региона вече го искат, след като видяха хърватите на финала в Москва.
