Какъв Холивуд? Вини Джоунс е роден за футбол и съжалява, че влезе в киното

Вини Джоунс натрупа повече от 70 филма като актьор след края на футболните си дни, а наскоро продуцира холивудска лента с бюджет от 6 милиона долара. Някогашното кораво момче на британския футбол обаче признава, че би заменил всеки един трепетен момент и успех на снимачната площадка за мениджърска кариера.

Вини навъртя над 500 мача като играч през 80-те и 90-те години на миналия век, от които 303 в два паметни периода с "лудата банда" от Уимбълдън. И се надяваше, че след като окачи обувките на пирона, ще стане наставник.

Той се присъедини към Куинс Парк Рейнджърс като играещ треньор при Рей Харфорд през 1998 г., правейки първа стъпка към осъществяването на мечтата си. Но след уволнението на Рей в началото на сезон 1998/99 г., на Вини не му бе предожено да заеме неговото място, а бе нает Иън Дауи.

Същата година Джоунс започна пробива си в киното с култова роля в "Две димящи дула", но все още го боли, че не му дадоха шанс на "Лофтъс роуд".

"Щеше ми се да бях останал във футбола. Това е нещото, за което най-много съжалявам в живота си. Наслаждавах се да работя като асистент мениджър на Рей Харфорд в КПР, но Йън Дауи само се буташе за поста и това усложни нещата.

Трябваше да ми поверят поста на мен, защото бях първи помощник на Харфорд, а той - едва трети. КПР е страхотен малък клуб с невероятни фенове, а аз винаги ще имам чувството, че бях изигран", споделя Вини.

"Не се получи и това прониза сърцето ми. Исках да съм мениджър и треньор, но не ми беше писано и направих рязък завой към актьорството. В крайна сметка то се оказа нещо прекрасно за мен. Наскоро продуцирах филм за 6 милиона долара в Холивуд и опитът ми в професията вече е огромен. Но винаги ще съжалявам, че не ми дадоха шанса да водя Куинс Парк", продължава той.

И въпреки че мнозина биха му завидели за това да е всекидневно с най-големите звезди на Холивуд, Вини твърди, че за него няма нищо по-неповторимо от звука на бутонките на излизане от съблекалнята и миризмата на тревата на терена.

"Да съм артист никога не успя да повтори екзалтацията ми от футбола, но актьорството ми даде други неща. Излизането ми на снимачната площадка за първия ми филм в Холивуд и срещата с Никълас Кейдж и Анджелина Джоли беше невероятен момент. Това беше първата сцена от "Да изчезнеш за 60 секунди". Но усещането от това да играеш футбол трудно може да се замени.

Разбирам отлично защо много футболисти преживяват срив, когато приключат с играта. Просто защото да играят голф не може да е заместител на това да тичаш след топката.

В актьорството ми се случиха чудеса, но бих заменил всеки един момент за това да съм всекидневно на терена с момчетата като играч или като треньор."

Джоунс игра през първите шест сезона на Висшата лига с Челси и Уимбълдън, и въпреки че английският футбол се промени драматично оттогава, той не намира особена разлика с времето, в което прекрати активната си кариера в края на 90-те.

"Сега гледам тази "красива игра", за която говорят коментаторите, и която се играе от безброй чуждестранни играчи. Но все още голям процент от головете падат след статични положения или добри центрирания. Така играеше и нашият Уимбълдън, който беше костелив орех за всички.

Да, бяхме физически здрави и стъпвахме здраво, както се казва на футболен език, но същевременно играехме добре и не знаеха как да ни спрат.

Не мисля, че играта се е променила толкова, колкото смятат някои хора. Може би не сме си подавали така, както топ отборите в днешни дни, но изнасяхме топката бързо и поставяхме опонента под напрежение.

Но не бъркайте това с играта с дългите топки и кюскането. Само ще ви кажа, че бившият ни мениджър Дейв Басет би ни изял с парцалите, ако върнем кълбото назад. В моите очи смелата игра означава да подаваш напред, а не встрани или назад.

Нашата философия беше да придвижим топката напред, да играем в половината на противника и да го караме да се чувства притиснат. Винаги сме били обвинявани, че само гледаме как да пратим топката към Джон Фашаню, но правехме много повече от това."

Уимбълдън бе известен като Лудата банда по време на двата периода на Вини Джоунс и отборът на бе сред всенародните любимци на нацията и медиите, след като си пробиваше път напред с лакти, които оставяха след себе си безброй разбити носове.

Но историята няма как да забрави триумфа на тима на финала за ФА къп през 1988-а, когато бе подчинен могъщият Ливърпул.

И въпреки че репутацията на Лудата банда се свързваше само с биткаджийството на терена, Вини държи на убеждението си, че в тима е било пълно с качествени футболисти.

"Денис Уайз, Джон Скейлс, Анди Торн, Тери Фелан, Джон Фашаню... Всички - топ! Но вероятно никога няма да получим респекта, който заслужаваме. Някои писачи по медиите ни смятаха за късметлии и никога няма да обърнат плочата.

Когато Уимбълдън предизвикваше хаос на върха на английския футбол, малцина журналисти се радваха на случващото са, а болшинството ни мразеха. Въпрос на вкус.

Но бяхме отбор, който даваше надежда на всички малки клубове в страна. На всички малки британски футболни риби. Това, което направихме, е невероятно по много показатели. Но ни оценяваха едва когато отидехме в други клубове или играехме с националните си отбори."

Новините

Най-четените