В един град, далеч, далеч в една от най-северозападните точки на Европа, преди много години...
Не, това не е добро начало за такава история.
По-добре да започнем с думите на покойния Йохан Кройф.
Когато и да го цитираме за футбол, не е неуместно.
"Дербитата са специални мачове.
Но дербитата на отбори от един град - това е нещо съвсем различно, защото там са разделени дори семействата."
Няма място по света, където това да важи повече, от град Ливърпул.
Семействата са "синьо-червени".
Таткото от Евертън, синът от Ливърпул, дъщерята - пак синя...
Ако си гост на града и влезеш в магазин, кафене или пъб, първият въпрос не е как се казваш.
А всеки те заговаря, защото скаусърите (местните), са готини и дружелюбни люде.
Питат те: "red or blue"?
Автоматично изключват друга причина, освен футбола, заради която да си посетил града им.
Е, има и Бийтълс, разбира се...
Ливърпул и Евертън са двата опорни пункта на лудия по футбол град.
Тяхното съперничество е остро като вятъра край река Мърси, който може да ти издуха покупките от ръцете.
Но връзката им е силна, а случаите на взаимопомощ и подкрепа скрепяват едно от най-странните дербита на света.
Вероятно - най-различното.
Те не се обичат, сини и червени.
Враждата им тлее вече 120 години, като първото дерби е на 13 октомври 1894-а.
Евертън бие с 3:0.
Оттогава надмощието е на Ливърпул, и в трофеи, и в победи в преките мачове.
Но други събития правят съперничеството паметно.
Ливърпул е отломка от Евертън, реално.
Джон Хоулдинг остава без отбор, но има стадион, през 1892-ра, когато Евертън отказва да му плаща наем за игрището "Анфийлд".
И той създава Ливърпул.
Дербито се обостря в годините на Бил Шенкли, направил "червените" велика сила.
Негов е хитът: "Ако Евертън играят в градината ми, ще пусна завесите".
През 70-те и особено 80-те години на миналия век, кризата за работа и мизерията в града обединяват хората още по-силно.
На мачовете на двата тима често се пеят песни против Манчестър, превърнал се в икономически враг с канала за товарните кораби, който отнема хляба на доковете на ирландско море и Мърси от Ливърпул.
Както и обединителното "Мърсисайд", често скандирано заедно от двете агитки.
Идва и 1989-а, когато на "Хилзбъро" загиват 96 привърженици на Ливърпул.
Денят е повратен за града, като цели квартали издирват по телефони (тогава няма мобилни) децата си, тръгнали за мача в Шефйилд.
Съседи палят коли и пътуват стотици километри, за да помогнат на ужасени приятели да открият близките си сред ранените... или труповете.
На следващия ден двама таксиметрови шофьори свързват "Анфийлд" и "Гудисън" - двата стадиона на съперниците, с шалчета. Сини и червени.
Теренът на дома на Ливърпул е покрит с цветя, шалове, знамена, чадъри и детски играчки - почит към загиналите.
Хиляди са аксесоарите на Евертън, а на тях пише - "Няма да останете сами".
Евертън никога не оставя Ливърпул сам в битката за справедливост, както и в мъката за 96-те.
За което трибуната "Коп" благодари със синьо-червена хореография на 20-ата годишнина от трагедията.
А през 2008-а, дни преди Ливърпул да играе срещу Тулуза в квалификация за Шампионската лига, на улиците на града бе застрелян 11-годишния Рис Джоунс, трениращ в Евертън и запален фен на тима.
"Червените" поканиха семейството му на мача като гости на клуба, пуснаха на "Анфийлд" песента, на която Евертън излиза на терена от години, а арената притихна в памет на Рис.
Жест, който отплати поне част от благодарността за подкрепата, която "сините" не спряха да оказват през годините.
Да, град Ливърпул си има дерби и - ще видите и днес - то е горещо, стръвно и с много напечена атмосфера на терена и на трибуните.
Колко подходящо, този мач довечера ще е само 5 дни след 27-ата годишнина от "Хилзбъро" - трагедията се случи на 15 април.
И ще е първият на "Анфийлд" след деня, отбелязващ момента на ужаса.
Разбира се, ще има минута мълчание и обща почит към травмата, белязала целия град вече четвърт век.
Разбира се, ще има и свиреп мач.
Всеки иска да бие, феновете искат да натрият носа на съперника не по-малко от играчите.
Но годините на взаимно уважение и паметните мачове, при които в морето от сини можеше да се видят червени шалчета, и обратно, не са забравени.
Тези два клуба живеят в любов и вражда. Някак успяват да го съчетаят.
Немислимо за Бока и Ривер, за Ливърпул и Юнайтед, или за Селтик и Рейнджърс.
Или за Юве и Торино, например.
Но напълно нормално за града, в който или си "син", или си "червен".
Нямаш право да не се интересуваш от футбол.
Неестествено е.
