Когато през 30-те години на миналия век Арсенал се утвърждава като един от водещите клубове в Англия, Манчестър Юнайтед е във Втора дивизия. През 50-те години "червените дяволи" започват да пишат славната си история, но Арсенал вече не е същата сила. В началото на 70-те лондончани отново надигат глава, но Юнайтед е във втория ешелон.
Странна работа... Два от грандовете на английския футбол трябва да чакат десетилетия наред, преди да се превърнат в непримирими съперници.
Дори и в края на 80-те, когато Джордж Греъм и сър Алекс градят своите династии, Юнайтед и Арсенал рядко са "сборват" пряко за слава и трофеи. Фърги е зает да развали комфорта на съседите от Ливърпул, но Греъм е този, който бере плодовете. На финала за Купата на Лигата през 1987-а "топчиите" вдигат трофея след 2:1 над мърсисайдци. Мачът остава в историята с това, че се слага край на серия от 144 двубоя, в които Ливърпул обезателно не губи, ако Йън Ръш отбележи. През пролетта на 1989-а пък Майкъл Томас вкарва в добавеното време на "Анфийлд" и шампионската купа поема към Северен Лондон по един от най-драматичните начини в историята.
Разбира се, има някои епизодични инциденти между Юнайтед и Арсенал, но в никакъв случай не и омраза, каквато я познаваме днес.
През 1987 г. скамейките на двата гранда настръхват една срещу друга след червен картон на Дейвид Рокасъл заради груб фаул срещу Норман Уайтсайд. Година по-късно нападателят на Юнайтед Брайън Маклеър пропуска дузпа в петия кръг на ФА къп и бранителят на лондончани Найджъл Уинтербърн започва да му се подиграва. Припламват искри, но такива, които могат да се видят на всеки мач.
На 20 октомври 1990-а обаче се поставя началото на враждата.
21 футболисти на двата тима (без Лес Сийли, вратар на Юнайтед) се млатят здраво на терена и омразата се заражда. Мелето е зрелищно, но най-интересното е, че съдията не вади нито един червен картон. ФА отнема точки на отборите, но въпреки това Арсенал ликува с титлата в края на шампионата.
От позицията на три десетилетия по-късно, без съмнение "Битката за "Олд Трафорд", както нарекоха този мач, е основополагаща на съперничеството по оста Манчестър-Лондон, въпреки че следват още няколко тихи години.
Антагонизмът между двата лагера обаче бе неминуем и се разгоря с пълна сила след пристигането на Арсен Венгер на "Хайбъри" през септември 1996 г.
В средата на 90-те Юнайтед вече се бе превърнал в доминант на Висшата лига, но с революционните си за онова време методи, френският мениджър бързо изгради отбор-машина, който блестеше с футбола си, но и с биткаджийския си дух.
И се започна.
Петер Шмайхел и Йън Райт първи се хванаха за гушите, а нападателят едва не счупи крака на датчанина.
През пролетта Юнайтед губеше точки и Фъргюсън поиска пренареждане на програмата заради сгъстения цикъл, в който играеше отборът му. Венгер не си премълча и заяви: "Не е правилно да удължават календара на първенството, за да могат в Юнайтед да си починат и да спечелят всичко". Естествено, Фърги полудя заради непоисканото мнение...
Кампанията 1997/98 бе истинската класика в съперничеството.
В един момент "дяволите" дръпнаха с 12 точки и се виждаха сигурни шампиони, но Арсенал открадна купата от ръцете им с 10 поредни победи в края на шампионата.
Повратната точка беше успехът с 1:0 при гостуването на "Олд Трафорд". Марк Овермарс отбеляза късно попадение и "топчиите" се поздравиха с дубъл. Фъргюсън и отборът му отговориха подобаващо - требъл през 1999-а, което си остава най-великото постижение на клубен отбор на Острова.
Но всичко можеше да е много по-различно. Юнайтед стана шампион с една точка пред Арсенал благодарение на Лийдс, който спечели срещу лондончани в предпоследния кръг.
Пропуснатият шанс обезвери лондончани и последваха нови две титли за съперника от Манчестър. Особено унизителна бе загубата на "Олд Трафорд" с 1:6 в края на февруари 2001-ва, когато "дяволите" разгромиха лондонски си съперник.
През сезон 2001/02 Венгер успя да вдигне тима си и отново да спечели титлата, а през есента на 2003 г. дойде време за Битката за "Олд Трафорд" II.
Арсенал бе Непобедим, но бе принуден цял мач да се брани и се чувстваше онеправдан от няколко съдийски решения.
Изгонен бе Патрик Виейра, който посегна, но не ритна Рууд ван Нистелрой. Това влуди играчите на гостите, обвинили холандеца в симулация.
В последните секунди Юнайтед получи дузпа и именно Рууд се нае да вкара победно, защото резултатът бе 0:0. Но уцели гредата! Играчите на Арсенал заскачаха като обезумели, а изражението на Мартин Киоун... Трудно е да са опише с думи. Трябва да си го видял с очите си.
Двата тима се бяха срещнали на финала за "Къмюнити шийлд" в Кардиф.
Същият рефер, Стив Бенет, ръководи дербито и показа картони на Фил Невил и Ашли Коул още в първите две минути. След равенство 1:1, се стигна се до дузпи, в които триумфира Юнайтед, а лудата радост на "дяволите" извади извън нерви лондончани.
Но още преди дузпите имаше сериозна драма, след като Франсис Джефърс бе изгонен само 12 минути, след като се бе появил в игра. Джемба-Джемба влезе брутално на Сол Кембъл, а отговорът бе силен ритник, който остана скрит за съдията. По-късно Кембъл бе глобен с 20 хил. паунда.
Връщане назад нямаше и всеки двубой между двата отбора се чакаше с нетърпение, защо се знаеше, че закъсняло с появата си дерби наваксва с луди темпове своите тихи десетилетия.
И това е гаранция за драма и емоции, понякога и не най-приятните, но задължително незабравими.
Днес двата отбора са далеч от най-силните си години при Фърги и Венгер, но легендарните мениджъри утвърдиха едно от най-свирепите съперничества в английския футбол. Още една от безбройните им заслуги.
Но за първи път от 1986-а насам нито един от двамата няма да е край тъча в тази футболна класика.
