Три момента. Три клипа. Три инцидента, които Анди Робъртсън анализира, докато седи в един офис в тренировъчната база в Мелууд. Три неща, заради които феновете на Ливърпул го издигат до ранга на знаменитост.
Три неща, на които той гледа с известна гордост, но и с известни угризения. Три обяснения, които казват много за него и за неразбиваемия дух, който движи забележителния отбор на Юрген Клоп още и още напред.
Първият момент: последната минута на първото полувреме на финала на Световното клубно първенство.
Ливърпул има да извърви една крачка до това да стане световен шампион за първи път. Садио Мане е все по-раздразнен от грубостите на противниците от Фламенго, и конкретно на десния бек Рафиня, който отървава червения картон за влизанията си. Мане не издържа и отговаря на свой ред с нарушение, което му носи жълт картон. Камерите улавят как Анди отива да успокои съотборника си и му казва: „Не се тревожи, Садио, аз ще му го върна!". 7 минути след почивката шотландецът влиза брутално на Рафиня и го оставя да лежи на тревата.
Best moment of the game, Robertson smashing Rafinha 7 mins into second half. Man of his word pic.twitter.com/3tMTr40qJo
— Joshua Buckley (@JoshBuckley94) December 21, 2019
Феновете на Ливърпул обожават това.
Обожават Робъртсън безрезервно, обожават как дава всичко на терена, обожават поведението му, отдадеността и енергията. Харесва им, че е извървял неравен път до върха и не забравя откъде е тръгнал.
Той мрази, когато възходът му бива описван като приказка, защото това не отразява целия вложен от него труд.
10:12Понякога Салах е дразнещ и затова е недооценен от феновете
Робъртсън някога ходел на работа във веригата магазини Marks & Spencer в родния Глазгоу с усмивка на уста. „Бях на щандовете. Не бях достатъчно висок, за да подреждам рафтовете". Всяка събота бил със семейството си на „Паркхед" да гледа Селтик, после поръчвали къри от индийския ресторант, посещавали литургията, взимали кърито и се прибирали у дома. Анди обича този свой предишен свят, затова и по време на скорошната зимна пауза в първенството не отиде в Дубай, на Малдивите или на Сейшелите, а в Глазгоу. Значи не му е липсвало слънцето през зимата?
„Нямаше да е добре, ако се бях върнал тук със слънчев удар", смее се той. "Затова направих услуга на всички и отидох там да прекарам малко време на голф игрището. Казват, че било приказка как съм оставил Marks & Spencer зад гърба си - но колко хиляди хора работят там? Смятам, че е неуважително към тях. Там можеш да си осигуриш напълно нормален живот. Много от тях са на трибуните на нашия стадион в почивните си дни, как да се изправя и да им кажа: „Изоставих този ужасен живот и продължих напред"? Разбира се, че сега ми плащат по-добре, щастлив съм, че играя футбол, но ако онова там беше животът ми, щях да съм същият човек като сега".
"Парите не носят щастие, но от 3-4 годишен исках да стана футболист. Това беше мечтата ми в живота. Когато си дете и го кажеш на глас, не го вярваш наистина. Не са много децата, които са го казали и им се е сбъднало. Животът се променя. Аз съм от щастливците и се борих със зъби и нокти за мечтата си, дори когато продължавах да го казвам на висок глас на 16-17 години и хората вероятно са ми се присмивали за това.
Забравете за парите, забравете за всичко останало - просто исках да играя футбол всеки един ден. Ако в супермаркета ми бяха изравнили заплатата с настоящата, нямаше да се върна там.
Мисля, че всички момчета в отбора са същите в това отношение. Става въпрос за мечтата да играеш футбол. Разбира се, възможността да уредя децата си за цял живот, или поне да им дам добър старт, е бонус, но за мен всичко се свеждаше единствено до това да мога да ритам топка всеки един ден."
Феновете на Ливърпул обожават Робъртсън и заради това. Не само заради центриранията и асистенциите, но и защото ги представлява на терена. Обичат това, че при всяко излизане на терена Анди спринтира към трибуната "Коп" с най-верните сред тях. Обожават го и заради онова „Не се тревожи, Садио, аз ще му го върна!". Самият той обаче не иска да го помнят като някакъв злонамерен грубиян в мачовете. Това не е той. Смята обаче, че инцидентът с Рафиня e показателен за колектива в Ливърпул.
„Всеки знае, че Садио понякога избухва. Аз знам как да се оправям с него и това беше моят начин да успокоя съотборник. В този мач той беше станал мишена, а след като си изкара картон, нямаше какво повече да направи по въпроса, иначе рискуваше да ни остави с човек по-малко. И през второто полувреме вече не се замеси в никакъв инцидент. Не зная дали е свързано с мен или някой друг му е говорил нещо на почивката.
Аз просто правя най-доброто за моя отбор, а да имам Садио пред мен на левия фланг е най-доброто за мен и за моя отбор.
За съжаление камерите хванаха думите ми. Не исках да изглеждам такъв тип играч, но що се отнася до защитаването на съотборници, ми се иска да мисля, че и те биха ме защитили точно толкова, колкото аз тях. Ние сме едно семейство и ако един от нас е мишена, всички ще застанем зад гърба му. Това го има във всеки добър отбор, например в стария Манчестър Юнайтед с Рой Кийн или Арсенал с Патрик Виейра - те никога не се криеха, когато трябваше да се защитават едни други. В Манчестър Сити тази роля е за Фернандиньо. Тук ние сме братя.
Когато хората акцентират върху случката в Доха, това малко ме дразни. Повече, отколкото дразни феновете на Ливърпул. Не искам след оттеглянето ми от футбола след може би десет години хората да гледат на мен по този начин. Искам да казват: „Той играеше в добър отбор и беше важна част от него". Надявам се да говорят за това, а не, че съм казал няколко думи на Рафиня или съм се изсмял в лицето на Том Дейвис".
Именно тук стигаме и до втория момент.
Тече първото полувреме на мърсисайдското дерби на 4 декември, което Ливърпул ще спечели с 5:2. Робъртсън връхлита върху Том Дейвис и при тежкото падане на двамата удря младия халф на Евертън с лакът по задната част на главата.
"Мисля, че Анди Робъртсън знаеше точно какво прави", казва коментаторът на мача.
Дейвис се изправя, изблъсква все още легналия шотландец, който също става, поглежда го в лицето и му се изсмива. Следват милион повторения на ситуацията.
Andy Robertson loves it 😂 pic.twitter.com/zqnKKlMZJl
— SPORTbible (@sportbible) December 4, 2019
„На запис изглежда по-зле. Беше тотален инцидент и просто паднах. Би било интересно да видя реакциите на хората, ако бях започнал да го блъскам и да опитам да предизвикам голям бой. Голяма работа стана от това, че се опитах да го отмина със смях. Не знаех в онзи момент, че той е толкова ядосан, но след като гледах записа, си помислих, че на негово място и аз бих бил ядосан. Дразня се, когато хората използват случката, за да ме описват като гадняр на терена. Просто не мисля, че това, както и разни други неща, отразява същността ми. Онези, които ме познават, знаят, че съм добър. Понякога ти се налага да ходиш по ръба заради това, че си защитник и да правиш цинични нарушения за картон. Ако ми погледнете показателите този сезон в Ливърпул, ще видите, че имам само един или два жълти картона. Това е доста добре за защитник в отбор, който играе контрапреса".
Третият момент: тече първата минута на Чудото на „Анфийлд" през май 2019-а с легендарния обрат срещу Барселона.
Лионел Меси спринтира напред, а Фабиньо и Робъртсън го спират пред наказателното поле на Ливърпул. Меси иска фаул, но сигнал от съдията няма.
Шотландецът тръгва напред да проследи атаката на своите, но се забавя за миг, поставя двете си ръце на задната част на главата на аржентинеца и го избутва. Меси поглежда изненадан и объркан нагоре.
Вечерта е историческа, а моментът е запомнен като символен за онова, което щеше да последва.
„Когато се върна назад във времето, принципно не изпитвам угризения за нищо, защото според мен всичко изживяно те превръща в човека, който си днес. За този момент с Меси обаче имам угризения и не обичам да го гледам. Като го гледах после, бях съсипан. Всички в отбора в онзи ден бяхме възприели отношението, че нищо няма да ни спре да стигнем до финала и създадохме съответната обстановка на стадиона".
"Да направиш това на най-великия футболист за всички времена...
Изпитвам единствено и само уважение към него и Барселона, но ние просто влязохме в този мач със съзнанието, че изоставаме с 0:3, че ни трябва чудо, че ни трябва нещо специално, и ако едно такова малко нещо можеше да спре най-добрия футболист в света да играе на максималния си потенциал...
Но съжалявам за това, защото не съм такъв човек".
"В онази вечер се случиха доста неща, които всъщност не помниш, нямаше мисловен процес зад тях. Съблекалнята ни беше най-шумната, в която съм бил преди мач в цялата ми кариера. Можеше да видиш концентрацията и решителността във всички ни и аз може би прекалих. Феновете на Ливърпул обаче обичат прескачането на граници. Целият ни отбор в момента е доста добър в това наистина да представлява Ливърпул. Ливърпул е голям град на работническата класа, а ние излизаме на терена и хвърляме здрав труд. Понякога губим мачове, но никой не може да постави под съмнение, че всеки път даваме 100%".
Робъртсън е прав. Играчи като него, Джордан Хендерсън и Върджил ван Дайк олицетворяват връзката между играчите и общността като представители на работническата класа.
Понякога в съвременния футбол остава усещането, че футболистите се дистанцират от феновете. Това обаче със сигурност не важи при този отбор на Ливърпул.
Нужни са още максимум 4 победи. Още само 4 победи, за да бъде подпечатана отлаганата толкова дълго титла. Въпросът сега е само кога ще се случи - дали у дома срещу Кристъл Палас на 21 март или пет дни по-рано в дербито с Евертън на „Гудисън Парк". Или пък дори по-рано...
Феновете пеят с пълен глас, че ще спечелят лигата, но Робъртсън още не е в техния мощен хор. Просто не е в стила му. Един привърженик дошъл при него, докато пазарувал в супермаркет и го питал: "Нали ще вземете титлата?"
„Аз му отвърнах: „Засега вървим добре." Не исках да му давам твърде много надежди. Вижте, ние сме отбор, който обича да печели мачове и е много добър в това. Осъзнаваме в каква позиция сме. Вярваме ли обаче, че ще спечелим титлата? Все още не. Не и докато знакът „Шампиони" не се издигне над главите ни".
