Да, в петък янките приземиха българския национален отбор по волейбол. Да, фенове дюдюкаха, искаха си Матей, протестираха срещу федерацията, някои си тръгнаха по-рано.
Да, волейболът ни в момента е един голям хаос с личностни войни, ревизия на пакостите на шефовете, отсъствие на основни фигури на терена и много неяснота преди олимпиадата.
Но това е нашият момент! Напук на логиката на разума, но в унисон със спортната такава, националите трябва да направят своето „голямо нещо" този уикенд. Полша на полуфинал в Световната лига, насред София - сега или никога!
Дори и статистиката не е с нас. Поляците ни бият винаги, когато мачът е важен, поне в последните години. Пътят към двата ни бронза от световно (2006) и европейско (2009) е трасиран от травмиращи загуби именно от поляците на полуфинали. Няма нито един аргумент, с който да кажем - да, ние сме фаворитите.
Но изхвърлете логиката в кошчето. Забравете я. Нека просто повярваме, че чудесата се случват. Така, както разнебитеният от проблеми отбор се вдигна и разби Германия в сряда, а го е правил и преди. Особено, когато има зад гърба си 12 000 българи, които му вярват.
Срещу тези безгрешни американци се видя, че без Казийски и Жеков класата логично е паднала, усети се напрежение, както на игрището, така и в залата. Но поне в събота вечер трябва да опитаме да концентрираме цялата си позитивна енергия и да подкрепим този отбор. Това е шанс, който скоро може и да не получим отново - полуфинал, на стъпка от мача за златото.
Преди 6 години Мартин Стоев и отборът му бяха спряни на полуфинал от тези ужасни поляци в Япония. Бяхме толкова близо.
Преди 3 години тимът на Пранди в Турция пак бе на прага на финала, и пак - червеното и бялото на „дружината". Ужасни са. Но един път стомна за вода, втори път... време е да я счупим!
Спортната психология диктува, че в този мач тактиката няма да е най-важна. Имаме нужда от сърца и енергия, в останалото не можем да мерим с поляците в момента. Имаме нужда от духа на Пушката и на Любо Ганев от неиграещите вече, на непримиримите Теди Салпаров и Алексиев сега. Имаме нужда и от залата, която да е зад отбора си, да не остави гостите да се чувстват комфортно и за секунда. Имаме нужда да повярваме.
Не е лесно, разбира се. Но и през 1994 г. чудото се случи, въпреки че питката сякаш се бе търкулнала в реката след 0:3 от Нигерия на старта на най-великото за нас спортно събитие в историята. Помните ли го? Колко често имаме такива емоции и радости? Ето - сега съдбата ни дава шанс. Отбор и фенове, медии, ветерани, експерти и всякакви враждуващи вождове на федерации и опозиции - трябва да опитаме в събота и неделя да спечелим двете най-важни победи до първото злато. България не е стигала такъв връх нито в Лигата, ни на световно, ни на европейско. А без домакинство в следващите години едва ли ще има по-сгоден шанс.
Великият футболен "Кайзер" Франц Бекенбауер казва, че умората в спорта идва от главата, а не от краката и ръцете. И добавя - победата също е там. Трябва да си убеден, че съперникът не може да те уязви, защото си много силен. Ако разумът е чист, ръцете и краката действат точно, както си ги научил.
Да, всичко е срещу този отбор в момента. И точно затова той има нужда от нас, за да победи.
Да направим какво можем, пък да става каквото ще. Така поне никога няма да съжаляваме, че сме изпуснали своя исторически шанс.
даа а ....за малко настръхнах,четейки статията и после почна мача.