Никой не знаеше, че момчето с лилавата шапка имаше лилава шапка. Шапката беше изплетена от майка му с грижа и любов. Шапката обаче беше бледолилава и по-скоро момичешка, отколкото момчешка. Родителите на момчето с лилавата шапка дори не подозираха с колко физическа и психическа болка беше напоена тази шапка. Скрита и смачкана в скъсаната раница, която толкова пъти беше летяла през прозореца на последния етаж в училището. Петокласниците бяха жестоки през 90-те години. Вероятно и сега все още са, просто са деца на онези от 90-те, а може би и на други.
Момчето с лилавата шапка нямаше нещата, които имаха момчетата, които го блъскаха, ритаха и обиждаха. Мозъкът е така устроен, че да не помни физическата болка. Тя се преглъща някак по-лесно. Синините избледняват. Раните заздравяват. Някак неусетно порастваш, продължаваш напред и забравяш. Прибираш спомените толкова дълбоко в бездънния кладенец на душата си, така сякаш никога нищо не е било. Потиснатите спомени понякога са като заспал огнедишащ дракон в тиха и спокойна пещера. Всичко е наред, докато не отвори очи. Все пак е заспал, не е умрял.
Дебелото момче с лилавата шапка
Като разказвач можех да интерпретирам тази история, вдъхновена от потиснат детски спомен, като фикция за един приятел или момче, което някога съм познавал. Тази история за психически и физически тормоз в училище обаче се случи на мен или по-скоро на детето, което бях аз тогава. Следвайки времевата линия, това вече не съм аз, а друг човек, който някога съм бил. Насилието и травмите от детството могат да бъдат много силен извор на творческо вдъхновение, ако все пак трябва да търсим позитивното. Ако психотерапевт прочете този текст, вероятно вече ще е открил поне няколко защитни механизма - отклонение от същественото, опит за интелектуализация и рационализация, самоирония, може би дори хумор.
По онова време обаче дебелото момче с лилавата шапка все още бях аз. Тайно я прибирах в раницата си, точно преди да вляза в училище, за да не я види никой.
Понякога мозъкът ми замръзваше, когато се прибирах с друго дете след училище, тъй като ме беше срам да я извадя, за да си я сложа на главата.
Беше ме срам, защото тази шапка разкриваше бедност и нисък социален статус. Сега би ми било все едно дали ще сложа на главата си гнездо на птица, пчелен кошер или украса с гирлянди и коледни лампички. Тогава обаче тази шапка беше всичко онова, което съм, но не исках да бъда. Дебелото момче в класа, на което всички се подиграваха, измисляха прякори или просто удряха без причина, тъй като междучасията бяха твърде скучни, просто за да играем заедно.
Наднорменото тегло и тормозът в училище
Дебелите винаги са били и винаги ще бъдат обект на подигравки. Най-тежкият ми период в детството беше свързан именно с наднормено тегло. Никога не съм бил McDonald`s King Size Menu дебел, но бях достатъчно, за да ми се трият бедрата и да се налага през лятото да слагам пудра, за да не се разраняват до кървавочервено.
Бях достатъчно дебел, за да се чувствам недостатъчен, не заслужаващ, ненужен, несигурен и неуверен. Бях толкова много "не"-та, че на нищо не можех да кажа "не". Проблем, с който се боря цял живот. Липса на граници. Винаги ми било по-важно другите да ме харесат и да ме приемат, отколкото аз да приема и да обичам себе си.
След като насилието в училище започна да преминава границите на търпимото, оценките ми рязко паднаха рязко надолу. Никой не забеляза. Може би не съм имал достатъчно психична енергия, за да се концентрирам. От отличник се бях превърнал в слаб ученик. Бях получил първите си двойки и тройки в живота.
Падението ми беше тотално, абсолютно и безпрецедентно за моите лични високи критерии. Всъщност вече нямах дори критерии, тъй като всеки ден беше някаква извратена форма на оцеляване.
Наднорменото тегло ми беше отнело възможността да изградя самочувствие, да ходя изправен с високо вдигната глава и да говоря пред хора, без лицето ми да се обрине в розацея. Сякаш някой ми беше ударил два шамара и те си стояха така денонощно. Лекарите казаха, че е проблем с нервната система, не с кожата. Не спортувах, хранех се обилно основно с тестени изделия, боледувах постоянно и се чувствах в безизходица. По онова време нямах нито физическия, нито психическия ресурс да се измъкна сам от тинята, в която бях затънал.
Ако детето ви често боледува и страда от нисък имунитет, бих ви препоръчал да поговорите за това как се чувства в кожата и в мислите си.
Моите деца и насилието в училище
Голямото ми дете вече е първи клас и с изненада разбрах, че на 25 февруари има ден срещу борбата с насилието в училище. Всички деца трябваше да са облечени с розови тениски, за да се включат в инициативата.
Същата тази седмица обаче, насилието в нашия дом продължаваше да реално събитие, а не тематичен празник. Като човек, които има две момчета - на 8 и на 5 годни, мога да споделя, че битките, виковете, крясъците и сълзите са естествен фон, с които години по-късно все още не мога да свикна.
Това трудно може да бъде разбрано от повечето родители на момичета, чиито вечери преминават в четене на книжки, бродиране и чаено парти с кукли. Подчертавам - повечето т.е. представителната извадка, не всички. Все повече момичета чупят този поведенчески стереотип на кроткост.
Някога със съпругата ми имахме романтичната визия за две деца, които играят заедно, помагат си и се подкрепят, но уви, това все още не се е случило. Казва, че надеждата умира последна, но нека не забравяме, че същата е силно надценена. Не случайно е останала на дъното в кутията на Пандора.
Като всеки средностатистически невротичен родител изпитвам чувство на безсилие, безпомощност, а често дори страх. Онзи страх на детето, което е някога е било физически наранявано от друго по-силно дете. Независимо, че в братските отношения рядко има невинен и виновен, тъй като цикълът на насилник и жертва е безкраен, аз се чувствам длъжен да защитя по-слабия.
Обикновено това е по-малкото дете, тъй като голямото не може да прецени силите си. Не защото се развива библейският сюжет между Кайн и Авел, а просто защото момчешката енергия е такава. Уви, това приемане рядко олекотява усещането за безизходица.
Когато лилавата шапка беше разкрита
Години наред нямах спомен, какво се беше случило с лилавата ми шапка, докато един ден сцената не се завъртя като на филмова лента пред очите ми. По време на междучасие и пребъркване на дъното на раницата ми, шапката беше драматично открита от случаен злосторник.
Момчето крещеше, че имам не просто момичешка, а женска шапка в чантата си. Най-голямата ми тайна беше разкрита. Имах женска плетена шапка. Това разбира се не ме направи жена, нито тогава, нито сега. Поне сега жена ми най-сетне разбра, защо имам фетиш към зимни шапки и защо дори 10 оборотни не са достатъчни. До ден днешен искам да имам всички модели на зимни шапки, които съществуват.
Хаштаг: компенсаторен механизъм и потисната травма.
Дали плод на въображението ми днес или реален спомен от далечното минало, едно от момичетата в класа се изправи и ме защити. Развика се на момчетата да ме оставят на мира и часът започна. Този почти апокалиптичен момент от живота ми премина някак леко и неусетно. Темата беше изгоряла като бенгалски огън, а няколко от децата, дори проявиха интерес и любопитство да я погледнат отблизо.
Все пак беше ръчна изработка.
Може би не е случайно, че през живота си съм създавал по-устойчиви връзки с жени. Тяхната енергия е спасителна, закриляща и разбираща. Междувременно житейският ми туист е, че отглеждам две момчета, чиито отношения са много повече "Първична сила", отколкото на "Войната на таралежите".
Ще спре ли някога насилието?
Познавайки съвременната цивилизация, вероятно краткият отговор е - не. Нека все пак се абстрахираме от войните и криминалните хроники от новинарския поток, тъй като темата е за насилието в училището и последствията, до които то води.
Може би това е и сърцевината, тъй като именно в годините на детството ни, всички ние формираме онези общочовешки ценности за добро, зло, правилно и неправилно. Някои деца много трудно ги разбират, а причините могат да са много и различни. Това че някое дете ме е обиждало или удряло в училище не го прави лош човек днес, тук и сега и завинаги.
Децата порастват и се превръщат във възрастни, които имат деца или пък остават деца, които имат деца, завъртайки отново колелото на насилието и агресията.
Когато децата ми се прибраха от училище и от детска градина в деня срещу насилието, големият ми син все още беше с розовата си тениска. Беше направил нещо на брат си, който се въргаляше на земята, крещеше и театрално се дереше облян в сълзи. Вместо да избухна го попитах, дали знае какво е насилието. Обясних му, че насилие не е само да удариш някого, но и да го обидиш, да го нараниш нарочно с думи. Понякога думите болят повече, защото раните в душата не зарастват толкова бързо, като тези по тялото ни. Понякога остават отворени, кървящи, гнойни и възпалени. Последното остана само в мислите ми, заедно с лилавата шапка.
Дебелото момче с лилавата шапка мечтаеше само и единствено, някой ден да стане някой друг. Това се случи. Той съм аз и сякаш винаги сме и никога не сме били едно в две паралелни реалности. Сега аз бързам да стана някой друг. Може би ме е страх, че ако спра за момент ще видя, че съм стигнал там, където той винаги е мечтал да бъде.
Редакторска бележка:
По данни на УНИЦЕФ от 2021 г. всяко второ дете (47%) в България е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст, като емоционалното насилие е най-често срещаният вид насилие (45,9%), последвано от физическото насилие (31,2%), сексуалното насилие (15,6%) и пренебрегването (10,5%).
Насилието най-често се наблюдава сред децата в училище (38,3%), следвано от това в общността (37,6%) и у дома (30,9%).
За 1990-те статистически данни за насилието в училище в България липсват, тъй като тогава не е имало модерни механизми за регистриране, данните са фрагментарни и често се срещат само в проучвания или инцидентни публикации.
