Преди почти четири години България възроди надеждите се, че може да играе водеща роля в поне един колективен спорт, макар кризата у нас да не предполага постигането на големи успехи, особено по терени, зали, писти.
След 20 години чакане и пропилени възможности в Токио волейболният ни тим стъпи на почетната стълбичка. И започна да пише една приказка.
Финалът й трябваше да бъде отново в Азия, но в друга страна -Китай. Към Пекин отборът бе изпратен с много надежди, които още на старта по различни причини се оказаха разбити. Олимпийските игри се превърнаха в само една глава, но не и във финалът на тази приказка. Той не бе написан и година по-късно в Истанбул, няма да бъде написан и сега в Италия.
Не защото участието на националния ти тим на световното първенство, което ще приключи тази седмица е провал. В никакъв случай, макар по тези географски ширини да обичаме крайностите. През цялото лято тимът ни се труди неуморно, за да стигне до тук. Играха фантастично срещу Полша.
Въпреки поражението играха на ниво и срещу Куба. Дори няма да бъде пресилено, ако кажем, че от всички мачове на Мондиал 2010 този бе най-достоен за нивото на турнира. Дори като за финал.
Представянето на нашите е по-скоро под очакванията. И пак оставя отворен финала на приказката. За след година или две. За да се случи той, обаче е време да бъде направена равносметка.
Какво всъщност стана през тези четири години?
Въпреки големите обещания отборът още няма зала в София. Не само официална, но и тренировъчна. И продължава да се готви във Варна, далеч от семействата и приятелите си. А това със сигурност уморява, въпреки че в морския град заслужават поздравления, че все пак успяват да осигурят тези условия на тима.
Тимът ни загуби позициите си в ранглистата. Преди световното бяхме седми, сега вероятно ще последва нов срив, тъй като в новото издание няма да важат точките нито от 2006, нито от 2007 г., а ще се прибавят тези от 2010. Която със сигурност няма как да бъде определена като успешна след седмо място в лигата и очертаващото се подобно на световното първенство.
За тези четири години отборът ни пропусна на три пъти финалите на световната лига. От останалите големи състезания - европейското първенство през 2007, световната купа същата година, олимпиадата в Пекин през 2008 г.,европейското първенство през 2009 г. и световното през тази година активът е два медала - бронз от 2007 и бронз от 2009 г.
В състава се появиха доста нови имена. На практика в Италия пратихме един нов отбор, тъй като шестима от предишния по една или друга причина ги няма. Още преди световното обаче Владимир Николов обяви, че големият проблем е липсата на равностойни заместници на играчи като Матей Казийски и Андрей Жеков.
Само че през 2007-а когато Евгени Иванов обяви, че си тръгва от националния отбор същото се говореше и за неговия пост. Както и преди това за Димо Тонев и Николай Желязков. И за Любо Ганев, и Борислав Кьосев преди това... Николай Николов, Виктор Йосифов и вече дори Светослав Гоцев доказват противното. Всеки един от тях се възползва от шанса си. Въпросът е да го получи... Да, докато стигнат нивото на големите си предшественици има още много път да извървят, но вече има начало и то не лошо.
„Когато дойдат решителните мачове, ние винаги губим. Не ни стигат умения да побеждаваме, най-вече по-отношение на характера и дисциплината. Тактиката винаги е една, съперникът винаги знае кой и откъде ще атакува.
Преди години бяхме законодатели и диктувахме волейболната мода, а сега сме в ролята на догонващи. Убеден съм все пак, че имаме още възможности да направим отбор, с който да се гордеем и да печелим медали. При това още в Лондон, защото с тези изпълнители всичко е възможно".
Звучи ли ви познато? Не, не става дума за България, а за Русия. Думите са част от анализа на треньора на младежкия отбор Сергей Шляпников за представянето на мъжете на Мондиала. Същият, който преди месец направи Сборная европървенец за тази възрастова група. На финала пък съперник бе България... Точно както и в битката за петото място в Италия. Която между другото трябваше да е в Рим, а не в Модена и не за тези места...
Заслужава си всички, които обичат спорта и работят в него да се замислят над казаното. За да има красивата приказка своя красив край.
