Това е "Анфийлд"

Тесният тунел завършва с червена дървена вратичка. Надписът над него "Това е "Анфийлд" доказва къде си, но гледката  контрастира с очакванията.

Няма грандомания, няма мащабите, които асоциираш с един от най-култовите стадиони по света.

Всичко е тясно, рационално подредено, миришещо на история. Пипаш надписа (няма как да не го направиш, дори да не подкрепяш Ливърпул), отваряш вратата и си край терена. И в този миг се чувстваш като Мохамед Али. Мястото дава сила.

Стадионът на Ливърпул посреща туристи от десетина години. Няма как - трябва да се печели от всичко. Индустрията на един от най-популярните клубове в света се крепи на глобална популярност и маркетинг.

Така на добрия стар "Анфийлд" традицията и духът на старите времена се омесва със светкавиците, модерните апарати и ятата туристи, които се редуват за обиколката на  арената.

Всичко е пари... Или не съвсем...? "Анфийлд" е същата стара кутийка, заобиколена от схлупените къщи на съседните квартали, олющеният пъб "The Albert" и приведените, крачещи нанякъде бачкатори из улиците наоколо.

Турът започва в стаята на легендите - там големите играчи от миналото имат запазено място на полувремето на мачовете, за да изпият по бира, да си поприказват и да гледат спорните моменти.

"Стената на славата на мениджърите" включва снимки на  Боб Пейсли, Бил Шенкли... 4 купи на шампионите, 14 титли... Но някой липсва.

"Тук трябваше да е и фотос на Рафа Бенитес - обяснява гидът. - Но нямаше място. Когато разширим стената и тази стая, ще го сложим. Той ни донесе петата купа на европейските шампиони."

В следващото помещение чуваш великата история на "Стаята за обувки". Навремето Шенкли я измислил - мястото, където освен да се складират обувки на играчите, те се преобличали преди да тръгнат за тренировка.

Но имало място и за няколко стола и една маса. Там треньорите обсъждали трансфери, съперници, мачове... Това е люлката на успехите на 60-те, 70-те и 80-те...

Заради медийното пространство, което Висшата лига задължила клуба да осигури още през 1991 г., стаята с обувките е съборена. От тогава Ливърпул не е печелил титлата. "Ще я възстановим, бъдете сигурни!", казва в края на историята Адам, който води тура.

Съблекалнята на отбора е тясна, каквито са и коридорите към нея. Две масажни маси, телевизор, табло за тактически указания и 4 скамейки. Фланелките на играчите са наредени от вратаря до нападателите поред, на звена.

На едната стена са бранителите - един до друг, следват халфовете, а нападателите имат своята пейка. Така е от времето на Шенкли - поредният му завет. Всичко е просто, подредено и лишено от парадност.

После излизаш на игрището, където през годините са спечелени толкова победи и сърца на запалянковци. Виждаш трибуната "Коп", сядаш на мениджърските места край терена...

Всичко е компактно, не блестящо и луксозно, а по-скоро практично. Дори направо казано - леко теснее, като за мащабите, които преследва и демонстрира клубът.

Четирима служители със заострени в края "копия" почистват игрището от навятите от вятъра хартийки, но сякаш и те не бързат за никъде.

Това е "Анфийлд". И докато е в този вид, дори тълпите китайски, австралийски или африкански фенове на тура и във фенмагазина, няма да променят аурата на Ливърпул. Те са неизбежна част от клуба, който има световна слава.

Но стадионът остава връзката на "червените" с миналото, романтиката и традициите.

Останалото са изискванията на Висшата лига, телевизията и модерния футбол, които превръщат клубове с такава популярност във фабрики за банкноти.

Вероятно именно в доказателство на това, Ливърпул се кани да бутне "Анфийлд" и да строи 60-хиляден модерен дом.

Всеки, който не е видял стария, може само да съжалява.

Новините

Най-четените