Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Как най-големият ми триумф дойде от един провал и как пропуснах онзи гол срещу Барса": Откровено от Юрген Клоп

Клоп казва, че винаги се е учил от грешките си като мениджър - а такива е имало много... Снимка: getty.com
Клоп казва, че винаги се е учил от грешките си като мениджър - а такива е имало много...
Клоп от годините в Майнц

В откровен текст за The Players' Tribune, мениджърът на Ливърпул Юрген Клоп си припомни началото на своята треньорска кариера, своите големи провали и извлечените от тях поуки. Статията му се появи, след като получи наградата на ФИФА за най-добър треньор през изминалата година.

Ето текста в пълния му вид:

Налага се да започна с една срамна история. Защото се опасявам, че понякога външният свят гледа на футболисти и мениджъри едва ли не като на някакви богове. Като християнин аз вярвам само в един Бог и мога да ви уверя, че той няма нищо общо с футбола. Истината е, че всички ние се проваляме, постоянно. И аз се провалях много, докато бях млад треньор.

Това е една от тези истории.

Връщаме се до 2011 г. Моят Борусия Дортмунд играеше с Байерн Мюнхен, беше голям мач в първенството. Не бяхме печелили в Мюнхен от около 20 години. Аз много се вдъхновявам от филми, така че когато исках да мотивирам момчетата, винаги се сещах за Роки Балбоа.

Смятам, че трябва да пускат "Роки" 1, 2, 3 и 4 в училищата по цял свят, трябва да е като ученето на азбуката. Ако гледаш тези филми и не поискаш да изкачиш някой връх, явно нещо не е наред у теб.

Та вечерта преди да се изправим срещу Байерн, аз събрах всичките си играчи в хотела. Всички бяха седнали, лампите бяха изгасени. Казах им истината: "Последният път, когато Дортмунд победи в Мюнхен, повечето от вас са били в памперси".

11:24Клоп: Приличам на сериен убиец. Знам кой ще ме наследи в Ливърпул

После взех да им пускам сцени от "Роки 4" на видеоекрана. Това е онзи с Иван Драго, според мен абсолютна класика.

Драго тича на бягащата пътека, вързан е към големите компютърни монитори и учените го изследват. Помните ли този епизод? Казах на момчетата "Виждате ли? Байерн Мюнхен е Иван Драго. Най-добрият във всяко отношение! Най-добрата технология, най-добрите машини! Той няма спиране!"

После виждаме Роки да тренира в Сибир в малката си дървена къща. Сече дърва, носи ги в снега и тича до върха на планината.

Казах на момчетата "Виждате ли? Това сме ние. Ние сме Роки. По-малки сме, но имаме страстта. Имаме сърца на шампиони! Можем да направим невъзможното!"

Продължавах да говоря и да говоря и в един момент погледнах момчетата да видя реакцията им. Очаквах да са се изправили на столовете, да са готови да изкачат някоя планина в Сибир. Но всички просто стояха там и ме гледаха с мъртви погледи.

Напълно безизразни. Гледаха ме в стил "За какво въобще говори този луд човек?"

Тогава осъзнах, чакайте, кога излезе "Роки 4", осемдесет и някоя година? Кога са родени тези момчета?

Накрая казах "Чакайте малко, я вдигнете ръка, ако знаете кой е Роки Балбоа".

Само две ръце се вдигнаха, Себастиан Кел и Патрик Овомойела. Всички останали: "Не, съжалявам, шефе."

Цялата ми реч е била една безсмислица! Това е най-важният мач за сезона, може би най-важният в живота на някои играчи. И треньорът е крещял някакви неща за съветски технологии и Сибир в последните десет минути! Хахаха! Можете ли да повярвате?

Наложи се да започна цялата си реч отначало.

Това си е истинска история, така се случва в живота. Ние сме човешки същества, понякога се излагаме, мислим си, че изнасяме най-великата реч в историята на футбола, а всъщност говорим тотални безсмислици. Но ставаме на следващата сутрин и опитваме отново.

Знаете ли кое е най-странното в историята? Наистина не съм сигурен дали спечелихме или загубихме онзи мач.

Струва ми се, че изнесох тази реч през 2011-а преди да победим с 3:1 и това определено би направило историята доста по-добра. Но не съм 100% сигурен.

Това е нещо от футбола, което хората невинаги разбират. Резултатите, забравяш ги. Започваш да ги бъркаш. Но онези момчета и онова време в живота ми, всички тези малки истории... никога няма да ги забравя.

Чест беше да спечеля наградата на ФИФА за най-добър треньор снощи, но наистина не ми харесва да седя сам на сцена с трофей. Всичко, което съм постигнал в тази игра е било възможно единствено заради всички около мен. Не само играчите, но семейството, синовете ми и всички, които са били с мен от началото, когато бях съвсем, съвсем обикновен човек.

Честно, когато бях на 20 години, ако някой беше дошъл да ми каже какво ще се случи в живота ми, нямаше да му повярвам. Дори самият Майкъл Джей Фокс да беше дошъл на ховърборда си да ми каже какво ще стане, щях да кажа, че не е възможно.

Като бях на 20, преживях момента, който напълно промени живота ми.

Все още аз самият бях хлапе, но и тъкмо бях станал баща. Не беше идеалният момент, ако бъдем честни. Играех футбол на аматьорско ниво, ходех на университет през деня. За да плащам за университета работех в склад, където съхраняваха кинофилми.

За сведение на младите, не става въпрос за DVD-та, това беше в края на 80-те, когато всичко още беше на лента. Камионите идваха в 6 сутринта да вземат новите филми и ние стоварвахме и разтоварвахме огромните метални кутии. Бяха доста тежки всъщност, човек се молеше да не излъчват нещо на четири ленти като "Бен-Хур" например, това означаваше, че ще имаме много лош ден.

Спях по пет часа всяка нощ, отивах в склада сутринта, след това на уроци през деня. Вечер бях на тренировка и като се прибирах, опитвах да прекарам малко време със сина си. Беше много труден период, но от него научих истинския живот.

Трябваше да стана много сериозен човек на ранна възраст. Всичките приятели ме викаха да ходя на кръчма вечер и всяка част от тялото ми искаше да каже "Да, да! Искам да дойда!". Но естествено, нямаше да отида, защото вече не живеех само за себе си. Бебетата не ги интересува, че си изморен и искаш да спиш до обяд.

Когато се тревожиш за бъдещето на друг малък човек, който си създал, това е голяма тревога, голяма трудност. Каквото и да се случи на футболния терен е нищо пред това.

Понякога хората ме питат защо винаги се усмихвам. Дори като загубим мач, аз пак се усмихвам. То е защото като се роди синът ми, осъзнах, че футболът не е на живот и смърт.

Не спасяваме животи. Футболът не е нещо, което трябва да разпространява мъка или омраза. Футболът трябва да означава вдъхновение и радост, особено за децата.

Виждал съм какво може да направи малката кръгла топка за животите на толкова много от играчите ми. Личните съдби на футболисти като Мо Салах, Садио Мане и Роберто Фирмино, и още много от момчетата ми, са невероятни. Моите трудности като млад човек в Германия са нищо в сравнение с нещата, които те е трябвало да преодолеят.

В толкова много моменти лесно са могли да се предадат, но са отказали да го направят. Те не са богове, просто не са се отказали от мечтата си.

Все още мисля, че 98% от футбола е борбата срещу провала и способността да се усмихваш и да се наслаждаваш на играта на следващия ден. Учих се от грешките си от самото начало. Никога няма да забравя първия си мач.

Бях поел работата през 2001-ва в Майнц, където играх преди това 10 години. Проблемът беше, че всички момчета още бяха мои приятели. Все още ме наричаха Клопо. Когато трябваше да обявя състава за първия мач, реших, че ще е правилно, ако кажа на всички футболисти лично. Това беше много лоша идея, защото ползвахме двойни хотелски стаи. Така че можете да си го представите.

Стигам до първата стая и се обръщам към единия и му казвам: "Започваш като титуляр утре". След това се обръщам към другия и на него заявявам: "За съжаление не си титуляр".

Разбрах колко е глупав планът ми, когато вторият играч ме погледна в очите и ме попита: "Но... Клопо... защо?"

В повечето случаи няма отговор. Единственият нормален отговор е: "Можем да излезем само с 11 играчи."

За съжаление трябваше да направя това още осем пъти - 18 играчи в девет стаи с по две единични легла. И навсякъде момчета, които седят на леглото и питат "Клопо, защо?".

Хахаха! Беше наистина мъчително!

Това беше първият от много, много случаи, когато настъпих л*йната като мениджър. Какво да правиш? Просто взимаш кърпа да ги избършеш и опитваш да си вземеш поука.

Ако още не ми вярвате, помислете за това: дори най-големият ми триумф като мениджър беше породен от провал.

Да загубим с 0:3 от Барселона в Шампионската лига миналия сезон беше най-лошият възможен резултат. Когато се готвехме за реванша, речта ми пред отбора беше доста простичка. Нямаше Роки този път. Говорих предимно за тактика, но има казах и истината:

"Трябва да играем без двама от най-добрите нападатели в света. Външният свят казва, че не е възможно. И дайте да сме честни, сигурно е невъзможно. Но понеже сте вие? Понеже сте вие, имаме някакъв шанс".

Наистина го вярвах. Не ставаше въпрос за техническите им умения като футболисти. Ставаше въпрос за това какво представляваха като човешки същества и през какво бяха преминали в живота си.

Добавих само: "Ако се провалим, нека се провалим по възможно най-красивия начин".

Естествено, лесно беше да кажа тези думи, аз съм просто човекът, който крещи от тъчлинията. Много по-трудно е играчите реално да го направят. Но благодарение на тези момчета и на 54 000 души на "Анфийлд", направихме невъзможното.

Красивото във футбола е, че не можеш да направиш нищо сам. Нищо, повярвайте ми.

За съжаление, най-великият момент в историята на Шампионската лига... аз не го видях. Може би е добра метафора за живота на футболния мениджър, не знам. Но тотално изтървах мига гениалност на Трент Александър-Арнолд.

Видях топката да излиза в корнер. Видях Трент да отива да го изпълни. Видях Шакири да го последва.

Но после се обърнах с гръб, защото готвехме смяна. Говорех с асистента си и - побиват ме тръпки всеки път като се сетя - просто чух шума.

Обърнах се към терена и видях топката да влиза. Обърнах се към пейката и Бен Уудбърн каза "Какво се случи току-що!?", а аз отвърнах "Нямам представа!"

"Анфийлд" беше полудял. Едвам чувах асистента си, а той викаше "Е... все пак ще правим ли смяната?"

Хахаха! Никога няма да забравя тази реплика!

Можете ли да повярвате? 18 години като треньор, милиони часове гледане на мачове, а пропуснах най-шантавото нещо, което някога се е случвало на футболния терен. От онази нощ съм гледал видеото с гола на Дивок сигурно 500 000 пъти. Но на живо видях само топката да се оплита в мрежата.

Когато се върнах в малката си съблекалня след мача, не ми трябваше дори да пийна бира, нямах нужда. Просто седях там с бутилка вода на тихо, усмихвайки се. Беше чувство, което не мога да опиша с думи.

Когато се прибрах вкъщи, семейството и приятелите бяха там в парти настроение, но аз бях толкова емоционално изтощен, че си легнах. Тялото и умът ми бяха напълно празни.

Изкарах най-добрия сън в живота си.

Най-хубавият момент беше на следващата сутрин, когато се събудих и осъзнах - "Все още е истина, наистина се случи".

За мен футболът е единственото нещо, по-вдъхновяващо от киното. Събуждаш се на сутринта, а магията е била истинска, наистина си нокаутирал Драго.

Мисля си за това от юни, когато разнасяхме трофея от Шампионската лига по улиците на Ливърпул. Нямам думи, които да опишат емоциите през онзи ден. Бяхме на автобуса и всеки път, когато мислехме, че парадът е свършил - че няма как да има повече хора в този град - правехме нов завой и парадът продължаваше. Абсолютно нереално. Ако можеше да вземем всички емоции, вълнение, любовта във въздуха от онзи ден и да ги съхраним в една бутилка, светът щеше да е по-добро място.

Не успявам да изкарам от главата си емоцията от онзи ден. Футболът ми е дал всичко в моя живот. Но наистина искам да направя повече, за да върна нещо на света. Лесно ми е да го кажа, но как реално човек допринася?

През последната година беше вдъхновяващо да видя Хуан Мата, Матс Хумелс, Меган Рапиноу и много други футболисти да се присъединят към движението Common Goal ("Обща цел").

Ако не знаете какво правят, невероятно е.

Над 120 играчи са вложили 1% от приходите си, за да подпомогнат футболни НПО-та по целия свят. Вече са помогнали за младежки футболни програми в Южна Африка, Зимбабве, Камбоджа, Индия, Колумбия, Великобритания, Германия и много други страни.

Това не е нещо само за най-богатите футболисти, всички 11 титуляри от женския национален отбор на Канада са се присъединили, също играчи от Япония, Австралия, Шотландия, Кения, Португалия, Англия, Гана... как да не се чувстваш вдъхновен от това? В него е смисълът на футбола.

Аз просто искам да съм част от това. Затова давам 1% от годишната си заплата на Common Goal и се надявам много, много други от футболния свят също да го направят. Да бъдем честни, ние сме големи щастливци. Наша отговорност като привилегировани е да дадем нещо обратно на децата по целия свят, които се нуждаят просто от шанс в живота.

Не бива да забравяме какво ни беше, когато имахме истински проблеми. Този балон, в който се намираме, не е истинският свят. Извинявайте, но каквото и да се случи на футболния терен не е истински проблем. Трябва да има по-голяма цел на тази игра от печалби и трофеи, нали?

Само помислете какво можем да постигнем, ако се съберем заедно и дадем 1% от изкараното, за да направим позитивна промяна в света. Може да съм наивен, може да съм луд стар мечтател.

Но за кого е тази игра?

Всички дяволски добре знаем, че тази игра е за мечтатели.

Най-четените