Оливер Кан - тъжният Титан

Един от най-големите недостатъци на това да бъдеш професионален спортист е, че камерите неизбежно улавят най-големите ти неуспехи.

Вездесъщото медийно отразяване на съвременния спорт е нож с две остриета: то може да превърне някого в звезда или да го срине със земята само за един миг; може да улови и да запечата същността на триумфа, но и да увековечи дълбините на отчаянието. Медиите могат да величаят, но и да клеветят с еднаква лекота.

Въпреки че най-запомнящите се снимки от историята на спорта са свързани с моментите на триумфи и победи, не по-малко въздействащи са тези, от които блика горчивината и разочарованието от неуспеха.

Никъде това не е по-очевидно от една фотография непосредствено след финала на световното първенство през 2002 г.

В задушната вечер в Йокохама вратарят на Германия Оливер Кан седи облегнат на страничната греда. Неговите безупречно изваяни бакенбарди и снежнобелите чорапи силно контрастират с мъката изписана на лицето му.

Бундестимът току-що е загубил финала срещу Бразилия на Феномена с 0:2, а Оли сякаш осмисля измеренията на пропуснатия шанс.

Най-забележителното в снимката е колко малък изглежда той. Всеки, който е гледал Кан, знае за какъв боец ставаше въпрос. И как внушително се извисяваше много над своите 188 см, когато се радваше, че със съотборниците му са си свършили работата. Уязвимостта му на снимката се подчертава и от още нещо.

Кан прилича на рицар без броня. Наподобява Самсон без седемте си плитки. Той е вратар без ръкавици...

Портретът на униние е могъщо напомняне колко безмилостна е природата на елитния спорт. А същевременно с това може да се приеме за определящ образа на кариерата на Оливер Кан.

Може да изглежда странно за един играч, който се радваше на толкова успехи, но само допълнително подчертава още колко шансове пропусна вратарят, когото наричаха Титана.

Никой не може да твърди, че пътят му не беше славен и бляскав, след като продължи две десетилетия, в които спечели 8 титли в Бундеслигата и записа над 500 мача в германския елит. Това са само част от доказателствата за безмерния му талант и изключителната му всеотдайност към играта.

За всеки, който е носил капитанската лента на клуба и страната си, който е печелил наградата за Играч на мача във финал на Шампионската лига и е бил избиран за №1 на световно първенство е ясно, че е Титан.

Но въпреки всички тези признания остава чувството, че в най-важните битки в кариерата си Оли беше на губещата страна. А тези загуби създават определена непълнота и хвърлят сянка върху това да бъде поставен на един пиедестал с най-великите от великите с ръкавици на ръцете.

Продукт на школата на Карлсруе, Кан се утвърждава като първи избор на вратата през знаменития сезон 1993/94, когато отборът достига до полуфинал в турнира за Купата на УЕФА и по пътя си отстранява съперници като ПСВ, Валенсия и Бордо, за да отстъпи на Аустрия Залцбург.

В 10-те си мача в надпреварата Карлсруе не допуска гол в 5 и разгромява Валенсия със 7:0 у дома. Защитата на германците е изключително стабилна, но най-голяма заслуга за сухите мрежи е на сприхавия млад вратар на тима.

Страхотната кампания на Карлсруе не остава незабелязана, както и изявите на Кан. На следващото лято Байерн го купува и моментално го позиционира като избор номер едно под рамката на вратата.

Продължително лечение на скъсани кръстни връзки вади стража от строя за доста време, но след това повежда баварците към славата. През сезон 1995/96 Оли постига това, което не успя с Карлсруе и вдига Купата на УЕФА. Локомотив Москва, Рейт Роувърс, Бенфика, Нотингам Форест и Барселона последователно падат в боя с баварската машина, за да се стигне до Бордо на финала.

В състава на французите личат имената на Кристоф Дюгари и Зинедин Зидан, но това не ги спасява в Мюнхен и домакините печелят първия двубой с 2:0, а на реванша са още по-категорични - 4:1 с 15-ия гол на Юрген Клинсман в надпреварата.

Това е първият досег на Оли до трофей, след което печеленето на титли се превръща в ежедневие. Байерн става шампион и печели Купата на Германия през следващия сезон, а след това Бундестимът си тръгва със златото от "Уембли", печелейки Евро 2006.

Но следващият поход на Кан към върха завършва сърцераздирателно и оставя незаличима следа у него и в съзнанието на привържениците на Байерн.

Барселона 1999-а. Да припомняме ли отново? Марио Баслер изведе Байерн напред във финала на Шампионската лига срещу Манчестър Юнайтед и баварците се виждаха победители, когато Теди Шерингам изравни в 91-та минута, а секунди по-късно Оле Гунар Солскяер потопи в мъка германския лагер.

При гола на Шерингам Оли се свлече безпомощно в малкото наказателно поле с високо вдигнат показалец, претендирайки, че нападателят е в засада, каквато очевидно нямаше.

Вратарят беше тъжна гледка при втория гол. Краката му сякаш бяха пуснали корени в земята, докато гледа безпомощно. Единствената част от тялото му, която се движеше беше главата му - първо да проследи траекторията на влитащата в мрежата му топка, а после да изгледа бурната радост на англичаните.

Оли приличаше на увехнало цвете. Ръцете му висяха отпуснато, а брадичката му плавно се спускаше към гърдите.

Веднъж поразила целта, топката се върна към дузпата. Кан някак преодоля емоцията, но беше трудно да се каже дали бе завладян от отчаяние или от ярост.

Кошмарът бе пълен, след като Байерн пропусна отлични шансове и позволи на Юнайтед да вкара два гола в допълнителното време.

Раната не е зараснала и до днес, а подвигът на "червените дяволи" ще остане като един от най-великите в историята на футбола.

Не беше писано Байерн да вдигне най-значимия трофей на "Камп Ноу", но новият шанс не закъсня.

Само две години по-късно отборът отново беше на финал. Реал Мадрид бе повален на полуфиналите и германците пристигнаха в Милано като абсолютни фаворити срещу Валенсия. Щефан Ефенберг даде аванс на Байерн от дузпа още в 3-та минута, а Мемет Шол пропусна от бялата точка в 7-та.

Гайска Мендиета също от дузпа бе точен през второто полувреме. Многото дузпи обаче тепърва предстояха и при тях настъпи часът на Оли Кан. Равенството 1:1 остана непроменено в продълженията, а след това започна надлъгването от бялата точка, за което нямаше по-подготвен от Кан.

Вратарят отрази три удара на съперника, включително и този с цената на победата по изключително нестандартен начин. Оли се хвърли надясно при удара на Пелегрини и заби в земята топката по време на плонжа си с долната част на свитите си юмруци.

Магията му обаче се прояви най-ярко при изстрела на Амедео Карбони. Първоначално вратарят не разчете посоката и се хвърли наляво, но със сетни усилия с върха на пръстите си отби кълбото в напречната греда, след което се нахвърли на топката като хищник на жертва, целуна я и крещеше с все сила.

Това беше вик на облекчението, а Кан приличаше на мечка, която току-що е извадила сьомгата от реката.

Но нямаше нищо изненадващо, че триумфът на Оли дойде именно след дузпи.

Представете си какво е усещането да биеш на вратар с такова физическо и психическо присъствие на терена. Представете си обезумелия му поглед, който подкосяваше краката на съперниците му и те често губеха психологическата битка срещу него.

Така беше и в Милано. За подвизите си Оли бе избра за Играч на мача и сякаш прогони демоните от Барселона, които стряскаха съня му.

Кан премина през чистилището, но много бързо се завърна в ада.

Точно както Байерн искаше да се пречисти от фиаското срещу Юнайтед, така Бразилия се беше врекла, че ще поправи грешката си от Мондиал 1998 на следващото световно първенство.

Германците бяха сравнително лимитиран състав в Япония и Южна Корея през 2002-а, но въпреки това успяха да стигнат до финала.

В Йокохама срещу "селесао" играта вървеше равностойно, а Бундестимът дори удари греда. В средата на второто полувреме Ривалдо отправи далечен удар, който не трябваше да затрудни Кан, но топката се отби от гърдите на вратаря и притичалият Роналдо я прати във вратата.

Десетина по-късно Феномена получи пас на границата на наказателното поле и с хирургически точен удар наказа Германия за втори път. За 10 минути Роналдо изгори 4 години агонизиращи спомени за бразилците.

За 10 минути той успя да разбие немските мечти. За 10 минути отказа Оливер Кан да стане вратар, който е печелил световната купа.

И това може би е празнината в автобиографията на Титана, която го лишава от място до Дино Дзоф, Сеп Майер или Гордън Бенкс, които стигнаха до върха.

Умишлено не споменаваме Лев Яшин, който си остава най-великият за всички времена без да е ставал шампион в най-престижните надпревари на клубно и национално ниво, но пък е единственият страж със Златна топка и с над 150 спасени дузпи в кариерата си.

Но всеки има своите критерии, с които оценява постиженията на легендите. Едни разчитат на трофеите, а за други са важни качествата, които виждат у съответния играч.

При всички случаи Оливер Кан представляваше нещо изключително за футбола и по двата показателя.

С разчорлените си коси, страховития поглед и готовността да пожертва всичко в името на победата, германецът бе явление в играта.

На моменти изглеждаше брутален най-вече заради излъчването си, но никога не и безсмислено груб.

Имаше някаква странна последователност във футболната му лудост и последната му цел бе да бъде агресивен. Просто искаше да присъства на терена по най-осезаемия начин. И успяваше да го прави брилянтно.

Също така притежаваше едни от най-важните качества на големите вратари - търпение и концентрация. Следеше играта с такова внимание и така задържаше фокуса си, че винаги съотборниците му можеха да разчитат на него.

Най-добрите вратари знаят, че търпението е добродетел и само с него приносът им може да е от решаващо значение, защото една грешка е в състояние да предреши цял мач. В това отношение Кан беше истинска класа.

В тригодишния период 1999-2002 сякаш европейската слава на Оли Кан избледня, притисната в пресата на двата шумни провала.

Но днес от дистанцията на времето си даваме сметка, че той носеше доза футболен романтизъм. Не играеше само за слава и трофеи, а и за феновете и за зрелището.

Нали за това обичаме футбола - заради адреналина и драмата. За миговете, които гледаме на живо и после се превръщат в история.

Кан беше цар на тези моменти, но имаше малшанса да завърши като победен в най-съдбоносните си мигове на терена. Историята неизменно се пише от победителите и е твърде лесно и удобно след всеки хепиенд да забравяме последствията за победените.

Един поглед към кариерата на Оливер Кан обаче ни напомня, че не всички приказки са с щастлив край.

#1 vayk 05.10.2016 в 23:30:22

Колосална фигура и лидер, какъвто няма в днешно време.

#2 Spider 02.10.2019 в 19:41:21

Страховит вратар. За съжаление са малко вратарите като него, а онова поколение, в което той играеше, имаше страшно много добри вратари. Ван Дер Сар, Канисарес, Толдо, Буфон, Перуци, Рейна, Бартез, Касияс, Леман, Сиймън, Дудек, Чех... Хилдебранд, Бут и Енке, бог да го прости, и те не бяха лоши. А сега гледаме рева на Тер-Щеген срещу световния шампион Нойер, и излагациите на Де Хеа и Хуго Лорис. Шчешни чат-пат се представя на ниво, Алисон също не е лош вратар. И толкова.

Новините

Най-четените