Повод да повдигнем този въпрос стана историческият требъл, който преди броени дни Джосеп Гуардиола оформи с Манчестър Сити - и с който броят на трофеите в треньорската му кариера набъбна на 27. Зад него са Жозе Моуриньо и Отмар Хитцфелд, а от събота и Джок Стейн - митичният шотландец, извел през 1967 г. първия британски тим (Селтик) до триумф в Купата на шампионите.
Пеп вече е трети в списъка на най-успешните треньори в историята. Пред него са само покойният Валери Лобановски (28 трофея) и сър Алекс Фъргюсън, който със своите фантастични 49 купи, в качеството си на пенсионер невъзмутимо гледа от ложите подвизите на действащите си последователи.
От гледна точка на числата Гуардиола практически няма конкуренция сред великите - ефективността му направо граничи с аномалията. За спечелването на 25 трофея на Моуриньо му трябваха 19 сезона и 909 мача. На Пеп - 10 години и 581 двубоя. Излиза така, че средно той печели купа на всеки 22 мача... А ако продължи в този ритъм, след десетилетие ще задмине самия Фъргюсън. Навярно едва тогава обаче критиците му ще замълчат. Евентуално.
Между другото, аргументите им не са особено разнообразни. На челно място са проблемите му с Шампионската лига, която не се отдава на испанския треньор, откакто в отбора му няма футболист на име Лионел и с фамилия Меси. С Байерн Пеп така и не успя да излезе от сянката на Юп Хайнкес, който - точно преди да се пенсионира - обра всички възможни трофеи. В Манчестър пък така и не може да подобри постижението на предшественика си Мануел Пелегрини, достигнал до полуфинал в Шампионската лига с далеч по-скромен като имена състав.
Упрек номер 2, под който вероятно прозира банална завист, е списъкът с оглавяваните от Пеп отбори: Барса, където нямаше просто Меси, ами и Шави и Иниеста в разцвета на силите им; германският хегемон Байерн и Сити с гигантските му възможности. Критикарите обаче често забравят, че след първия си сезон в Англия, в който се провали според собствените стандарти (завършвайки трети), само година по-късно натрупа немислимите за цялата история на Висшата лига 100 точки.
Каквото и да се говори, на Гуардиола не може да му бъде оспорено едно: отборите му и самият той не спират да се усъвършенстват. И това потенциално го превръща в гений №1 на XXI век.
Има го обаче и другото - дори цифрите да са неоспорими, величието е субективно понятие.
Йоаким Льов например има всичко на всичко четири трофея, в това число шампионска титла на Австрия, Купа на Германия и Купа на конфедерациите. Да, но той е и световен шампион. Ото Рехагел стана европейски шампион с... Гърция. А Жозе Моуриньо, при всичките си кусури и при последните си резултати, все още е Специалния. При второто си пришествие в Челси стана шампион и гарнира титлата с Купата на лигата. „Провалът" в Манчестър Юнайтед пък се състоеше в завоюването на три трофея - Лига Европа, Купата на лигата и Суперкупата на Англия.
Освен това, когато слагаме на кантара Моуриньо и Гуардиола (който винаги разполага с всичко, което пожелае) трябва да отчетем, че португалецът се справя доста по-добре в доста по-сложни ситуации. Като започнем от Порто, който изведе и до двата европейски трофея, и стигнем до Интер, с който в Шампионската лига успя да спре сочения от някои за най-велик клубен отбор на всички времена (Барса на Гуардиола), а след това да подчини на финала и считания за фаворит Байерн. Колкото и да им се иска на някои, фактът, че последното се случи преди цели девет години, съвсем не поставя треньорското величие на португалеца под съмнение.
Истината е, че през този век само Гуардиола му е конкуренция, но има още поне няколко треньори, които през този период се записаха в историята.
За мнозина треньорската история на Зинедин Зидан е направо приказка. След отказването си гениалният футболист просто се задоволяваше с ролята на съветник на Флорентино Перес в Реал, преди в един момент да му скимне да стане треньор. Да, той все пак имаше някакъв опит, тъй като помагаше за известно време на Карло Анчелоти, но самостоятелната работа е съвсем различна бира. Зизу прекара две години и половина начело на втория тим на Реал, а после в разгара на сезона на пожар смени Рафа Бенитес и в крачка спечели... Шампионската лига.
Всички го аплодираха, но мнозина продължиха да се съмняват в треньорския му талант. Оказа се обаче, че нищо не е случайно: рекордните за Ла Лига 40 мача без поражение, шампионска титла и три поредни триумфа в Шампионската лига - ето на това му се казва величие. Никой преди него не бе успявал да повтори трофея в най-важния турнир на Стария континент от ребрандирането му през 1992 г. и само за две години и половина на „Бернабеу" Зизу вдигна цели 9 трофея. Толкова, колкото общо шестимата му предшественици за 8 години.
Карло Анчелоти пък има два пъти по-малко купи от Гуардиола, но в някои отношения той превъзхожда Пеп.
На първо място, италианецът спечели три пъти Шампионската лига с два различни клуба. На второ, настоящият наставник на Наполи е единственият в света, печелил златото в Италия, Англия, Германия и Франция. До аналог с Големия шлем в тениса татко Карло го дели само триумф в испанската лига, но пък с Реал той стана крал на Европа.
Величието на Анчелоти се състои в уникалното му умение да влиза в главите на футболистите - даже Кристиано Роналдо оплю публично шефовете си в Реал след уволнението на Анчелоти, макар че и в това правило си има изключения. В Байерн ветераните Робен и Рибери спретнаха бунт, който завърши с отстраняването на наставника.
Когато говорим за велики треньори, трябва да отчетем и неизбежният факт, че футболът през 90-те и през новия век са два различни вида спорт.
Днес играта е много по-интензивна, физическите и тактическите умения на футболистите са на съвсем друго ниво, а правилото „Босман" превърна големите първенства в мини-световни лиги. Това още повече вдигна цената на хората, успяли да останат на повърхността и при старото, и при новото време. В това отношение Фъргюсън няма конкуренция: едва сега Гуардиола успя да го изпревари по брой спечелени шампионски титли (8) през новото столетие.
Тук навярно трябва да включим и Юп Хайнкес, чийто треньорски път бе доста по-трънлив от този на великия шотландец. Още в предишния век германецът спечели два пъти титлата с Байерн и Шампионската лига с Реал, след което близо 15 години нямаше почти никакви постижения. Преди да се пенсионира обаче, той изведе баварския колос до златен „хеттрик", а после временно прекъсна заслужения си отдих, за да грабне и четвъртата си салатиера в Бундеслигата.
А възможно ли е да подминем Арсен Венгер?
Хората с къса памет лесно се подвеждат по резултатите му от последните 5 сезона, но именно французинът бе този, който революционира английския футбол. Дори без европейски успехи, 22-годишната му кариера в Арсенал е направо удивителна - както и триумфалния сезон 2003/04, когато артилеристите спечелиха Висшата лига без нито една загуба - нещо, което не бе по силите дори на 100-каратовия Сити на Гуардиола.
Една от най-популярните тези във футбола е, че треньорската работа в клуб и в национален отбор са две различни професии. В действителност обаче немалко хора са опровергавали подобно схващане, а Висенте дел Боске е уникум. Отдал 36 години от живота си на Реал, той получи шанс да стане треньор на първия отбор напълно неочаквано, даже от отчаяние. Но въпреки че пое „балета" по средата на сезона, мустакатият чичко го изведе до триумф в Шампионската лига.
Тук дори има доста ирония, тъй като години по-късно човекът, донесъл втората „ушата" купа на Дел Боске с легендарния си гол от воле срещу Леверкузен - Зидан, повтори под индиго историята му на „Бернабеу". А след като бе уволнен от там, маркиз Висенте наследи по блестящ начин Луис Арагонес в националния отбор: най-напред изведе Испания до световната, а после и до европейската титла. Фактите са ясни - няма друг треньор, който да има в колекцията си тези два трофея плюс Шампионската лига.
Затова - когато някой ви каже, че днес големият спор е Пеп или Жозе, просто го подминете с усмивка. Величието - дори във футбола - е доста, доста разтегливо понятие.
