Като изключим несравнимия талант на Меси с топка в крака, онова, което го отличава, е лоялността му към Барселона.
Аржентинецът е в клуба откакто пристигна в Испания на 13 години - тогава Барса се съгласи да плати хормоналното му лечение, което Нюелс отказа да направи, заради икономическата криза в родината му.
Наистина Меси често повтаря, че би приключил кариерата си в любимия клуб от неговото детство, но това няма да е много скоро, след като това лято аржентинецът преподписа договора си.
Всичко постигнато от Меси заслужава уважение, но примерът му хвърля сянка върху другата страна на южноамериканския футбол, която рядко се споменава извън пределите на континента.
Повечето играчи, особено в родната му Аржентина, нямат избор, освен да сменят отбора си на всеки два сезона (в най-добрия случай). В Южна Америка промяната на клубната принадлежност е нещо нормално и играчите непрекъснато трябва да се местят от град в град и от държава в държава.
За да видим тази друга страна на аржентинския футбол, не е нужно дори да напускаме пределите на семейство Меси - братовчедът на суперзвездата на Барселона е идеален пример за реалността в Аржентина за онези, които не са благословени с магическото докосване, което отличава футболисти като Лео от останалите.
Макси Бианкучи е две години по-голям от именития си братовчед и това лято също подписа нов договор. Той също е нисичък нападател и е израснал в Росарио, мечтаейки някой ден да блести като професионалист с екипа на любимия си Нюелс.
Той обаче подписва с доста по-безизвестния парагвайски тим Рубио Ню - 13-ят отбор в негова кариера досега и 8-и само в Парагвай.
Всъщност може да се каже, че Макси Бианкучи има доста успешна кариера, на която мнозина биха завидели - печелил е няколко титли,прекарал е малко време и в южноамериканския гранд Фламенго.
Но кариерата му е също едно голямо приключение, изплънено с постоянно движение, контракти за по една година и съпровождащата ги несигурност от това какво следва от началото на следващия сезон.
Любопитното е, че нито Бианкучи, нито по-малкият му брат Емануел, чийто договор с Рубио Ню изтече точно преди този на Макси и сега е без отбор, са прекарали дълго време в родината си Аржентина.
Любопитно, но не и необичайно. Има цял легион играчи (не броим играещите в Европа), които обикалят из отборите на Южна Америка, опитвайки се да си изкарват хляба. В случая на Бианкучи онова, което го държи далеч от родината толкова време е страхът.
„Ако касаеше само мен, вече да играех за Нюелс, но трябва да мисля и за семейството си. Смятам, че хората там (в Аржентина) са твърде агресивни и това те кара да се колебаеш.
В Аржентина полицията те пази с щитове, когато отидеш да изпълняваш корнер, много е странно. Не би следвало да е така през 2013-а", разказа братовчедът на Меси преди четири години пред германската агенция DPA. По онова време той се състезава в бразилския Витория.
Братята Бианкучи не присъстваха на бляскавата сватба на Лео Меси с Антонела Рокусо - смята се, че причината е вето от страна на бащата на суперзвездата, Хорхе, който е в обтегнати отношения с техния баща, Клаудио Бианкучи. Преди Клаудио бе част от благотворителната фондация на Меси, но вече не работи за племенника си. Макси отклони въпросите на привържениците за отсъствиео си от сватбата с диплпоматично мълчание - в големия ден той постна снимка как прави барбекю заедно с брат си, далеч от светлината на прожекторите.
В крайна сметка Макси Бианкучи винаги се е опитвал сам да си прокара път във футбола, отказвайки да се възползва от името на далеч по-известния си братовчед.
„Във футбола нещата са много прости - ако играеш добре те аплодират, ако играеш лошо те обиждат, независимо дали си братовчед на Марадона, Пеле, или на който и да е...
Лео е феноменален играч и е дори по-добър като личност, но искам да ме оценяват по това, което аз самият показвам на терена", смята Макси.
Славата и богатството на Бълхата никога няма да бъдат достигнати от братовчед му, но дори и кариерата му да приключи утре, Бианкучи също има своите постижения, с които да се похвали.
Във витрината си има например титла от Апертура, спечелена с екипа на Спортиво Лукено през 2007-а - едва третия трофей за малкия клуб от Асунсион и първи от 1953-а насам. За местните това постижение е не по-маловажно от последния требъл на Барселона и те винаги ще помнят Макси като своя герой.
Ако питате феновете на Фламенго или Олимпия, те също ще се сетят веднага за името на своя доскорошен идол. Вторият клуб дори искаше да го върне в редиците си, но бе ограничен от броя на чуждестранните футболисти.
Макси може и да не се е докоснал до блясъка на Ла лига и големия европейски футбол, но многократно се е борил за своето място в историята на играта.
И макар да не е благословен с уникалната дарба на Меси, той и още хиляди други южноамерикански футболисти заслужават да бъдат запомнени с постигнатите от тях успехи във всекидневната борба за оцеляване на местния клубен футбол, който живее в сянката на суперзвездите на континента.
