Напоследък имам чувството (а и не само напоследък), че над българския спорт, поне в някои от разновидностите му, които се смятат за най-популярни на територията на майката Земя, тегне някакво проклятие, подобно на бенфиковото.
Нямам идея дали ние имаме свой собствен Бела Гутман, но ако унгарецът е обрекъл португалците 100 години да не спечелят шампионската титла на Европа, то сякаш някой е обрекъл българските спортисти все да губят на полуфинал, бидейки само на крачка от сблъсъка, за който винаги са копнели.
Скоро дори един от най-добрите ми приятели, къде на майтап, къде на истина, ми говореше за „полуфиналната" България. Разбира се, този принцип има своите изключения, но за тях може да кажем, че са в рамките на статистическата грешка или както гласи здраво изтърканото клише: „Изключенията потвърждават правилото."
1986 - Световно първенство по волейбол, мъже. България печели бронзов медал след победа в мача за третото място срещу Бразилия, но след загуба на полуфинала от отбора на Съветския съюз, който изживява последните години от своето съществуване.
1992 и 1993 - Мануела Малеева губи два поредни сезона на полуфинал на US OPEN. Вярно тя се състезава за страната на своя съпруг - Швейцария, но трябва ли да обяснявам защо я слагам в списъка на спортната ни радост и тъга?
1994 - Незабравимото американско лято. България губи на полуфинала от Италия, след като елегантно френският престъпник Жоел Киню пропуска да отбележи хандбалните прийоми на Алесандро Костакурта в наказателното поле на трикратния по онова време световен шампион. Губим безразлично и от „швеците" в изключително „смисления" мач за бронзовите медали, които в крайна сметка се получават и от двата отбора.
2003 - Световно първенство по волейбол, младежи, в Техеран. В отбора ни личат бъдещата суперзвезда Матей Казийски, Тошко Алексиев, Краси Гайдарски, Боян Йорданов, Данаил Милушев. Губим от „черната котка" (защо - в следващите редове) Полша, а впоследствие печелим бронза.
2004 - Световна лига, волейбол - мъже. Падаме от италианците на полуфинал, после ни напердашват и сърбите. Четвърти сме.
2006 - Световно първенство по волейбол, мъже. Казийски, Алексиев, Гайдарски, Йорданов, подкрепени от „старите кучета" - Константинов, Евгени Иванов, Цветанов, са вече в мъжкия тим. На последната стъпка преди големия финал губим от... Полша. Този път си връщаме на западните ни съседи и вземаме медали. Тук поне медали за четвъртия няма.
2009 - Европейско първенство по волейбол, мъже - полуфинал. Пак по пътя ни се препречват поляците, вече взе да ми писва... Печелим бронза срещу Русия.
2010 - Цветана Пиронкова става първата тенисистка, състезаваща се под флага на България, която стига до полуфинал на турнир от Големия Шлем - Уимбълдън. Губи от Вера Звонарьова, въпреки че печели първия сет.
2012 - Световна лига, волейбол, мъже. Домакини сме на финалната шестица, но пак Полша ни отнася на полуфинал. Губим и от Куба в мача за третото място.
2012 - Олимпийски игри в Лондон, волейбол - мъже. Не ни стига четвъртото място от Световната лига буквално месец по-рано и добавяме още едно. Този път на полуфинал ни спират руснаците, а за третото място ставаме жертва и на Италия.
2013 - Световна лига, волейбол, мъже. Вече почна да става досадно. Пак четвърти. Бразилците танцуват бясна самба и ни бият, същото правят и 'адзурите' ден по-късно.
2013 - Европейско първенство, волейбол, мъже. Познахте ли? Ама разбира се, отново на първото място след медалистите. Ред е на Италия да ни спре на полуфинал, а сърбите довършват 'бронзовите' ни мечти.
2014 - За първи път български тенисист - Григор Димитров - е на полуфинал на турнир от Големия шлем - отново Уимбълдън. Родният гений с ракета в ръка губи от Новак Джокович, но сякаш нещо е различно в сравнение с много от останалите ни крушения на тази фаза - без значение дали говорим за футбол, тенис или волейбол...
Усеща се, че Гришо е готов. Или поне скоро ще бъде. Вярвам най-искрено, че той ще е човекът, който най-после ще изкоруби тази онагледена от мен в горните редове прокоба, която поне в известна степен тегне над българския спорт.
„Рицарят от Черно море", както го нарече британският "The Telegraph", е последователен в цялата си тенис кариера и от тази гледна точка загубата му от сърбина беше изключителна логична. Той не спечели турнир ATP 250 преди да загуби финал на шампионат от тази категория.
Той не спечели турнир ATP 500 преди да спечели турнир АTP 250. Той не стигна до полуфинал на турнир от Шлема преди поне веднъж да загуби на четвъртфинал. Затова Димитров ще играе финал рано или късно. Рано или късно и ще го спечели, изоставяйки (може би) измисленото от мен проклятие далеч зад гърба си.
Засега обаче „проклятието" остава. Засега.
