В добрите стари дни, когато светът все още беше нормално място, със съпругата ми започнахме да наблюдаваме странни неща в Ница, Франция - където живеем. Намирахме се в приятен ресторант с фантастична кухня. Но когато се огледахме, видяхме какво правят другите хора.
Те не си говореха.
Не се наслаждаваха на храната си.
Не. Бяха забили погледи в телефоните си.
Пилееха тези ценни моменти.
Разбира се, всеки един от нас, в един или друг момент, е правил това. Добър приятел ни разказва история, но в същото време ние си чатим с друг. Уговаряме си среща за кафе със стар колега, но забравяме за нея. Случват се тези неща. Сякаш сме прекалено заети, прекалено отнесени. Имаме твърде много мачове да изиграем, твърде много мейли да проверим, твърде много информация, през която да скролнем в социалните мрежи.
Искам да бъда ясен - никога няма да кажа, че тази ситуация с коронавируса е нещо добро. Далеч не. Но когато всичко това приключи, се надявам, че ще сме прекарали достатъчно време отделени един от друг, за да преосмислим ценностната си система както като индивиди, така и като общество. Надявам се, че ще осъзнаем кое е важното в живота.
Ние, като хора, имаме способността да се приспособяваме, когато нещата загрубеят. Обстоятелствата променят навиците ни. Понякога трябва да променим и светогледа си.
Говоря от опит - главно като баща. Преди два месеца съпругата ми Жоселина влезе в супермаркет в Ница и стана свидетел на пълна лудница - хората бягаха напред-назад с количките си, опразваха рафтовете, грабеха тоалетна хартия. По същото време аз говорех с приятел от Аталанта - Адриен Тамезе, който тогава още се намираше в Бергамо, един от най-силно засегнатите градове от вируса.
Знаех, че Франция се движи с около 10 дни зад Италия. Когато вирусът удари Франция и отмениха мачовете, знаех, че ще избухне нещо като война. А когато "избухне война", искаш да си близо до семейството и приятелите си. Искаш да си в родината си. Затова Жоселина, аз и трите ни деца се върнахме в родния ми град в Бразилия - Салвадор.
Животът ми се обърна с главата надолу. В Ница бях свикнал да водя Диого, Лаура и София (децата му - б.а.) на училище, след което тръгвах за тренировка. Част от работата ми беше да се боря с нападатели и да се опитвам да им отнемам топката. Когато се прибирах вкъщи, бях твърде уморен за каквото и да било.
Сега работата ми е да готвя, да правя кафе и да помагам на Жоселина да чисти из нас. През целия ден съм с децата си.
Може би си мислите, че никога не съм бил по-добър баща отколкото сега. Едно е сигурно - никога не съм прекарвал толкова много време с тях. Но графикът ни сега е ненормален. Опитваме се да поддържаме европейското време, за да могат децата да присъстват в онлайн часовете, заедно с приятелите си от Франция. Също така искаме и да могат да се пренастроят към времето възможно най-бързо, когато се върнем в Ница.
Тъй като часовете започват в 4:10 сутринта наше време, ставаме супер рано, за да се приготвим. В 11:00 идва краят на часовете и е време за обяд. Готвим, храним се и мием чиниите. След това децата си играят, докато аз изпълнявам тренировъчната си програма или продължавам да уча за лицензите си за треньор. В шест вечерта е време за лягане. След което всичко се завърта отново.
Човече, много е странно да си лягаш в 18:00 ч. Понякога ми е трудно да разбера точно какво се случва. Но се наслаждавам на това време. Прекрасно е да можеш да учиш заедно с децата си и да ги гледаш как се справят. Най-прекрасният момент от седмицата преди беше големият мач през уикенда. Сега е да им помагам с домашните.
Когато не тренирам, не уча или не помагам на децата, гледам новини и виждам, че с всеки изминал ден броят на заразените се покачва. Всеки ден някой губи любим човек. Виждаме как семейства дори не получават възможността да погребат роднините си. Сърцето ми се къса.
Всеки ден се моля, че това ще свърши, че един ден ще си пусна телевизора и оттам ще кажат, че всички са оздравели. Но нямам идея какво ще стане. Всички страдаме. Все още не знаем дали това е началото или краят на кризата. Обезпокоително е. Понякога ми е трудно да спя.
Когато виждаш колко много хората страдат, започваш да променяш начина, по който се държиш. За разлика от преди, сега по-често посягам към телефона, за да звънна на някой познат. Може да звънна на някого и да си говорим за тренировките или за лиценза. Или може би ще говоря с някой член от семейството. Или ще се обадя на приятел просто за да си побъбрим. Но с когото и да говоря, се опитвам да бъда позитивен и да помагам, ако мога. Само така ще се справим с този вирус.
Нямаме право да мислим, че това е краят на света или че тази криза никога няма да свърши. Не! Трябва да се справим с реалността по възможно най-добрия начин и да се грижим един за друг. И така ще победим.
Лесно е за подценяване, но едно телефонно обаждане може да направи много в момента. Много хора са самотни и обезпокоени, може би повече отколкото осъзнават или признават.
Двама души, които познавам и които страдат от паник атаки, отидоха до магазина преди няколко дни, видяха хаоса вътре и това им причини проблеми. Разбира се, че след това се обадих и на тях. От друга страна, много мои роднини и познати нямат финансовата стабилност, с която разполагам аз. Затова съм благодарен и че мога да им помагам в тази ситуация.
И докато трябва да останем позитивно настроени, мисля, че трябва да бъдем и реалисти, за да приемем, че това няма да свърши за няколко седмици. Ще бъде много трудно, не само за бразилците, но и за американците, и за европейците, също. Когато всичко това приключи, светът ще е едно различно място.
Да се надяваме, че и ние също ще бъдем различни.
Ще бъдем по-чистоплътни. Ще се радваме на свят, който е по-малко замърсен. Ще сме разбрали, че понякога вършим много ненужни неща. Дори богатите не можеха да излязат и да пазаруват. Собствениците на частни самолети не могат да ги използват. Префърцунените жестове не означават нищо в момента. Всички се намираме в една и съща лодка и се опитваме да оцелеем заедно. Всички трябва да се откажем от нещо, за да можем да си помогнем взаимно. Дори най-големите егоисти ще трябва да се замислят за колективното благо, защото единственият начин да победим този вирус е чрез солидарност. Това са фактите.
Колкото по-дълго сме разделени, толкова повече осъзнаваме колко много си липсваме. Говоря за човешкия допир. Надявам се, че това ще започнем да оценяваме най-много след кризата, да можем да бъдем заедно в ресторанти или където и да било. Не отричам важността на технологиите и възможността за комуникация. Всички знаем, че светът е достатъчно добре развит. Смартфоните и таблетите са това, което ни свързва в момента. Но когато карантината приключи, ще ни е писнало да се взираме в екраните постоянно.
Вместо това, ще искаме да се срещнем лично. Питайте когото поискате, и съм сигурен, че ще ви отговори, че точно това му липсва най-много в момента. Ще му липсва възможността да се запознае с някой нов човек. Да излезе на кафе. Да изпие една бира. Да поиграе футбол с приятели в неделя.
Или просто да прегърне някого.
Когато всичко това приключи, мисля, че ще се наслаждаваме на всяка една секунда, която прекарваме заедно. Ще ценим настоящето и ще се изслушаме внимателно. И ще разберем кои са всъщност важните неща от живота: семейството, любовта и приятелите, с които можеш да бъдеш себе си.
