Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Затварях се и не спирах да пия с дни... гневът се натрупваше и накрая експлодираше"

Рууни най-сетне е достигнал етап, в който може да говори откровено за проблемите си с гнева и с алкохола Снимка: Getty Images
Рууни най-сетне е достигнал етап, в който може да говори откровено за проблемите си с гнева и с алкохола

Уейн Рууни е отбелязал повече голове за Англия и Манчестър Юнайтед от всеки друг футболист.

В младите му години до един момент изглеждаше, че той може да бъде всичко, което поиска, че може да съперничи на Лионел Меси и Кристиано Роналдо. На Евро 2004 Уаза беше в стихията си и породи надежда, че ще изведе "трите лъва" до златна ера с големи трофеи.

Но дори тогава над него тегнеше сянка. Тази сянка винаги я е имало.

Най-талантливият английски играч от Пол Гаскойн насам не е говорил толкова откровено за гнева в себе си, белязал цялата му кариера - и карал го да реагира на някои от отбелязаните голове така, сякаш тъкмо е отмъстил на някакъв невидим враг.

Гневът личеше и в радостта му след попаденията, и при загубите и разочарованията, а едва в последните години Уейн изглежда по-спокоен и улегнал.

Преди това ядът направляваше действията му във футбола, тласкаше го към буйстване и извън терена, но той се нуждаеше от това разяждащо чувство, за да функционира на върха на възможностите си като футболна суперзвезда.

Днес Уейн Рууни е достатъчно зрял, достатъчно в мир със себе си, за да говори за този гняв.

Не е случайно, че откриващата сцена на документалния филм "Рууни" за неговия живот и кариера изглежда като отдаване на почит към "Разярения бик" на Мартин Скорсезе.

Скрит зад качулка, той нанася удар след удар върху боксовата круша, висяща в дома му в Чешър. 

Гневът на Рууни е насочен към система, която опитва да го смаже, след като той излиза от суровия и скромен живот в беден квартал на Ливърпул и попада под светлината на прожекторите като 16-годишен талант на Евертън.

Хората го подиграват за начина, по който дъвче дъвка в телевизионен ефир, осмиват акцента му, външния му вид, поучават го, отнасят се със снизхождение, и въпреки това имат гигантски очаквания към него.

Гневът е насочен и към медиите, които гърмят при всяка негова грешна стъпка. Напрежението го кара да потърси утеха в алкохола и да се затваря с дни, напивайки се до забрава.

В момента обаче 36-годишният Рууни е в нов етап от живота си и всеки ден си печели нови почитатели със самоотвержената работа, която върши като мениджър на закъсалия Дарби Каунти.

Произходът и възпитанието му налагаха да се затваря в себе си, да не показва каквато и да е уязвимост и да трупа напрежение, но вече е стигнал до етап, в който изпитва облекчение да говори за вътрешните си демони.

В думите му не личи съжаление, когато обсъжда края на кариерата си като футболист. Ролите му на баща, съпруг и мениджър вече са по-подходящи за него и за новооткритото вътрешно спокойствие, на което се радва.

Като дете Уейн прекарва доста време с баба си, която помага на майка му при отглеждането на трите деца.

"Баба почина точно преди да направя дебюта си за Евертън през 2002 г. Бях много близък с нея и бях съсипан. Беше голяма загуба за семейството", разказва легендата.

"Майка ми и баща ми никога не са имали много пари. Беше трудно да растеш в онази среда, постоянно се замесвах в сбивания и скандали. Да премина от такава среда към футбола, да играя във Висшата лига от 16-годишен и да стана национал не беше нещо, за което бях подготвен. Отне ми много време да се науча как да се справям".

"Направих доста грешки като млад, някои пред пресата, други скрити от пресата, независимо дали ставаше дума за някое сбиване или нещо друго. За мен беше страшно трудно да се справя с нещата във вестниците, с тогавашния ми мениджър, със семейството ми".

"По време на ранните години в Манчестър Юнайтед, може би до раждането на първия ми син Кай, аз тотално се бях изолирал. Никъде не излизах. Когато получавах няколко дни почивка от футбола, просто се заключвах и пиех, за да облекча товара от мислите си".

"Хората вероятно знаят, че обичах понякога да пийна или че се е случвало да изляза, но беше много повече от това, ставаше въпрос за нещата, които бяха в главата ми тогава".

"В днешно време хората биват окуражавани да говорят за нещо такова. Но тогава нямаше как да отида в съблекалнята на Юнайтед и да кажа "Чувствам се така и така", просто не се правеше. И човек страдаше вътре в себе си, вместо да разкрие мислите си".

"Когато се затварях, успявах да забравя някои от проблемите, с които се борех. Беше си като гуляй. Обикновено го правиш заедно с други хора, но моето беше самостоятелно и ми помагаше да забравя. Но като приключи се връщаш обратно на работа и проблемите все още са си там. Така че ми носеше повече вреда, отколкото полза", продължава Рууни.

Снимка: Getty Images

В документалния филм не само самият Рууни говори открито за проблемите си, прави го и съпругата му Колийн - на моменти по обезоръжаващо честен начин.

Двойката си припомня епизоди, в които Уейн е излагал Колийн и поведението му е било неприемливо. Тя обсъжда трудностите му с алкохола, признава притеснението си от влиянието на някои негови приятели върху него, говори за средата от побойници, в която футболистът е израснал.

"Ставаше въпрос за натрупване на напрежение", смята Рууни.

"Напрежение от това да играеш за страната си и за Манчестър Юнайтед, от някои публикации във вестниците за личния ми живот".

"Опитвах сам да открия как да се справя, вместо да потърся помощ. По-рано в кариерата си играех с много повече гняв и получавах червени картони. Гневът беше там и когато пиех, когато имах тези моменти. Като се научих да го контролирам, загубих нещо от себе си. Сякаш да бъда спокоен отне нещо от играта ми, докато като не бях наред с главата, това ми даваше допълнителната непредвидимост".

"Винаги бях ядосан и агресивен, докато растях. Беше очевидно, че имам някои проблеми за решаване и за щастие, сега те са под контрол".

"Преди имах постъпки, които позволяваха на хората да ме изкарват такъв, какъвто не съм наистина. Бяха отделни инциденти, в които се замесвах, това бяха случаите, когато се напивах и се криех. Имаше много гняв и болка. Когато ми се случеше нещо, винаги беше свързано с алкохола, никога не ставаше, когато съм трезвен".

"Но сега нямам проблеми с алкохола. Все още пия от време на време, но не колкото преди, докато играех. Сега е под контрол", категоричен е бившият нападател.

"Никога не съм стигал до фаза, в която да се помисля за алкохолик. Ако имах няколко почивни дни си мислех "Ето, това са дните, в които да опитам да забравя всичко". Но никога не съм отивал на тренировка пиян".

"За последните 15 години сигурно съм имал 10 излизания, но от тях... поне четири или пет дадоха на хората големи ексклузивни истории".

"Що се отнася до някаква терапия, говорил съм с различни хора, но не за дълъг период. Научих, че мога да почувствам кога идва гневът и се натрупва, за да стигне до експлозия". 

Снимка: Getty Images

"Потисках всичко вътре в себе си и то се натрупваше. Отричах го, но и Колийн виждаше как всеки път идва. Накрая си казвах "М*йната му", излизах и правех глупави грешки. Научих, че когато почувствам, че този момент идва, трябва да седна и да поговоря с някого".

"А лошият момент можеше да бъде причинен от какво ли не. От това, че не играя добре. Понякога го прикривах с проява на самоувереност. Можеше да бъде причинен и от нещо лошо, което съм направил извън терена. Тогава, дори като отидеш в кварталния магазин, ти се иска да се скриеш от всички. Беше ме срам".

"Взимах си няколко дни почивка и не исках никой да ме доближава. Просто седях вкъщи два дни и се напивах. На третия ден бях обратно на тренировка, трябваше да се съвзема и да избутам седмицата. Бях в много лош момент. После трябваше да издържа тренировките и мачовете. Постоянно беше така в първите 3-4 години от първоначалния период в Юнайтед".

"А това може би беше периодът, в който играех най-добре. Което беше част от проблема, защото когато играта ти е наред, си мислиш, че можеш да се измъкнеш".

"Това се отрази на последните ми години в Манчестър Юнайтед, защото като спортист не можеш да си позволиш да живееш така".

Уейн Рууни си припомня и един от случаите, които го разгневява най-много - когато водещият Джонатан Рос прави обидни коментари и се подиграва на външния вид на родителите на футболиста след появила се снимка от семейна ваканция в Канкун.

Тогава футболистът още няма навършени 18 години.

"Беше нещо, от което наистина се вбесих. И днес, ако видя Джонатан Рос, бих говорил с него и бих го попитал защо. Преди 10 години нямаше да говоря с него, щях направо да го ударя. Ако си тръгнал да говориш срещу мен самия, няма проблем. Разбирам го, аз съм под прожекторите. Но не и родителите ми. Смятам, че това беше много нечестно".

Сега самият Уейн е родител на 4 сина, а най-големите от тях, Кай и Клей, вече се състезават в юношеските групи на Манчестър Юнайтед.

Когато си играе с който и да е от четиримата, Рууни не позволява да бъде победен просто така.

"Казвам им "Ако не можете да ме победите сега, трябва да се научите как да станете по-добри и да успеете". Те се дразнят, но това е животът".

След всички тези години, звездата все още не обича да попада под общественото внимание, но все пак ще присъства заедно с Колийн на премиерата на документалния филм за него.

Той е доволен от крайния резултат и казва, че е опитал да представи и по-добрите, и по-лошите си моменти.

"Отдавна ми се иска хората да ме познават като човек, не като футболист. Да знаят какъв съм като син, като баща и съпруг. В миналото имаше грешки. Но смятам, че щом хората ме опознаят, ще видят един различен човек".

"Основното ми притеснение за филма беше, че всъщност съм много скучен и затворен в себе си. Славата идва с футбола, но никога не съм я искал", отбелязва той.

Няма как обаче за футболните фенове Уейн Рууни да е скучен - това е не само най-талантливият английски играч от своето поколение, но и личност, с която се свързват редица незабравими футболни епизоди.

Днес Уаза е различен от преди и макар че е треньор, който се труди по-упорито от всякога, същевременно е и човек, открил вътрешния си мир.

Най-сетне гневът изглежда далеч от Рууни.

   

Най-четените