Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Злополучното "златно поколение" на Англия произвежда провал след провал в треньорството

Злополучното "златно поколение" на Англия произвежда провал след провал в треньорството Снимка: Getty Images

Хората от така нареченото "златно поколение" на английския футбол вероятно са си мислели, че усилията да оправдаят това прозвище ще приключат с края на футболните им кариери.

Но етикетът все още тегне над няколко от най-видните представители на генерацията, опитващи се да се докажат и в треньорското поприще.

През 2002 г. водената от Свен-Йоран Ериксон Англия разби Германия с 5:1 в Мюнхен в световна квалификация и Адам Крозиър, един твърде замаян от успеха директор във Футболната асоциация, роди фразата за "златното поколение".

Тогава Крозиър просто искаше да опише впечатляващо изглеждащия отбор с привидно неограничен потенциал да властва по световните терени и с фигури като Стивън Джерард, Франк Лампард, Джон Тери, Дейвид Бекъм, Пол Скоулс и Майкъл Оуен.

Те скоро щяха да бъдат подсилени и от Уейн Рууни, за да заформят екип от феноменални индивидуалности, изпъкващи в клубния футбол.

Но каквото и да постигнаха в клубовете си тези играчи през следващите години, в националния тим така и не направиха нещо значимо.

Даже изобщо не успяха да се класират за Евро 2008, а две години по-късно бяха разбити с 4:1 от енергичния германски отбор на световните финали.

Може би тимът на Англия изглеждаше най-силен на Евро 2004, когато отпадна с дузпи срещу Португалия на четвъртфинала. Гари Невил все още го описва като момента, за който съжалява най-много в кариерата си.

Тогава контузия на Рууни попречи на "трите лъва" да победят, а титулярният им състав наистина беше легендарен: Дейвид Джеймс, Невил, Тери, Сол Кембъл, Ашли Коул, Бекъм, Лампард, Джерард, Скоулс, Оуен, Рууни.

Тази единайсеторка беше нещо като пик на "златното поколение", което има общо 44 титли на Висшата лига, но не и успехи с националния отбор. А засега безуспешно се мъчи да постигне нещо в треньорството.

Рууни е последният от групата с болезнен треньорски провал, след като беше уволнен от втородивизионния Бирмингам, изкарвайки скромните 15 мача начело.

Страданията на Невил, Лампард, Джерард и Скоулс на треньорската скамейка пък са широко документирани. И очертават тенденция, която навежда на въпроса защо Англия не може да създаде топ треньор и защо легендите на страната са толкова далеч от треньорския елит.

Години наред Премиър лийг се развива в треньорско отношение с внасянето на чуждестранни мениджъри като Арсен Венгер, Жозе Моуриньо, Рафа Бенитес, Юрген Клоп, Пеп Гуардиола и доста други.

Под тяхно ръководство играха и натрупаха опит някои от най-качествените английски футболисти, а специално Рууни, Лампард и Джерард се отличаваха с футболния си интелект и привидно не им липсваше треньорски потенциал.

В активните си години те извличаха ползата от гъвкави тактически схеми, които им позволяваха да заблестят максимално и да покажат качествата си. А и преди всичко бяха в правилните клубове при правилните треньори, за да имат възможността да достигат върхове.

Когато дойде техният ред да водят отбори и да избират тактиката, нещата се оказаха по-различни. И е спорно дали попадат на неправилните места или самите те са неправилните хора.

Изборът на Рууни за Бирмингам беше странен от самото начало.

Американските собственици очевидно искаха някое популярно име и разочароваха феновете с назначението, а биткаджийският и войнствен подход на треньора само отблъсна съблекалнята.

По-рано бившият нападател беше прекарал 17 месеца начело на Дарби Каунти, белязани от огромни финансови затруднения, и тогава успя да изиграе обединителна роля. Но отборът нямаше как да бъде спасен от изпадане в трета дивизия.

Ди Си Юнайтед, където Рууни прекара 14 месеца като треньор, също се оказа трудно място за работа и неговият тактически прагматизъм не замаскира слабостите на отбора.

Мениджърът не се прояви като особено голям вдъхновител и оставането извън плейофите сложи край на периода му в Ди Си. 

За разлика от него, Стивън Джерард може да се похвали с нещо голямо в треньорската си кариера и то няма как да бъде омаловажено. Титлата на Глазгоу Рейнджърс през 2021 г. с 25 т. преднина пред Селтик доведе дотам той дори да бъде спряган за наследник на Юрген Клоп в Ливърпул.

Беше въпрос на време Джерард да се пробва във Висшата лига, но несполучливият му период в Астън Вила срина рязко треньорската му репутация. Особено предвид фурора, който прави наследникът му Унай Емери с почти същия състав.

Джерард не успя да се задържи и година във Вила, докато при Емери бирмингамци заблестяха и натрупаха 85 т. през календарната 2023 г. - по-малко единствено от Манчестър Сити.

Решението на Джерард да продължи кариерата си в саудитския Ал-Етифак си беше рисково и дотук изглежда изцяло в негова вреда, тъй като той е пред уволнение с едва 7 победи от 21 мача.

Сред треньорите от т.нар. "златно поколение" Франк Лампард е най-одумваният, защото се провали цели два пъти в Челси, а междувременно вървеше към изпадане с Евертън.

Преди несполуките обаче той даде признаци, че има бъдеще в професията, като докара Дарби Каунти до финален плейоф за влизане в елита.

Неговият първи период в Челси беше белязан от трансферното ембарго, което му даде възможност да наложи млади играчи като Мейсън Маунт, Фикайо Томори и Тами Ейбрахам.

Достигането до четвъртото място в крайното класиране и до финал за ФА Къп бяха солидни постижения предвид обстоятелствата на "Стамфорд Бридж". 

Лампард обаче имаше търкания с ръководството и трябваше да се справя с недоволството на някои играчи, а мащабната селекция след вдигането на ембаргото го изправи пред много по-сложна задача.

Неспособен да интегрира новите и да подобри резултатите, той трябваше да си събере багажа и статутът му на легенда на клуба нямаше как да го спаси.

В Евертън бившият полузащитник записа само 12 победи в 43 мача и беше уволнен, а Тод Боели шокира всички като го върна начело на Челси - макар и само временно, за да довърши кампания 2022/23.

Получил втори шанс да води любимия клуб, той се справи още по-зле от преди със само една победа в 11 мача. 

Разбира се, тогава вече Челси беше в тежка криза заради неориентираните действия на новите собственици и тотално сбъркания селекционен процес. 

Но неумението на Лампард да организира разнородна група от футболисти и да ги превърне в сплотен отбор предизвиква съмнения дали въобще някога може да бъде успешен на треньорската скамейка.

Неговите провали, заедно с тези на Рууни и Джерард, са най-актуални сред треньорите от "златното поколение". Но други от тази генерация всъщност се провалиха много по-гръмко.

Гари Невил изкара катастрофални 4 месеца начело на Валенсия и по-късно призна, че не е разбирал нито Ла Лига, нито испанската култура, нито дори езика. Нищо чудно това да си остане единственият му опит като старши треньор.

Пол Скоулс пък водеше Олдъм Атлетик във Втора лига (четвърта дивизия) и издържа 31 дни, преди да се оттегли с оплакването, че не е получил достатъчно власт. Джон Тери засега се ограничи до ролите на асистент в Астън Вила и Лестър, преди да се върне да работи в академията на Челси.

В академията се изявява и Ашли Коул и предстои да видим дали двамата ще направят по-голяма стъпка в професията.

Сол Кембъл едвам избегна изпадането от Втора лига с Макълсфийлд Таун и прекара там осем месеца. После се качи едно ниво по-нагоре със Саутенд Юнайтед, но изпадна и набързо напусна. 

Бившият вратар Дейвид Джеймс пък в два периода беше наставник на индийския Керала Бластърс, като в първия случай дори беше играещ треньор.

Не личи обаче да има амбиции да се развива в този аспект.

Може би Дейвид Бекъм постъпи най-разумно, като избегна всякакви треньорски грижи и директно стана собственик на клуб.

Вярно е, че доскоро неговият Интер Маями не можеше да се похвали с успехи, но привличането на Лионел Меси е нещо епохално за американското първенство и говори достатъчно за амбициите на Бекъм.

Неговите все по-сериозни позиции като бизнесмен контрастират с мъките на бившите му съотборници на треньорските скамейки.

Впрочем, не само в Англия големите футболисти от 2000-те страдат в треньорството.

Тиери Анри, Андреа Пирло и Фабио Канаваро са само три примера за легенди и суперзвезди, чиито треньорски кариери не се развиха според очакванията.

Както знаем, футболните качества никога не гарантират и треньорски такива, затова примери като тези на Гуардиола, Карло Анчелоти, Зинедин Зидан и Диего Симеоне не са толкова много. Но все пак ги има и те доказват, че големите играчи могат да бъдат и топ треньори. 

Пеп, Шави и Микел Артета носят в себе си традициите на Барселона, които им помагат да са част от мениджърския елит.

Сънародникът им Чаби Алонсо също е тръгнал по техния път и за него вече се говори като за следващата треньорска звезда.

Английското "златно поколение" обаче едва ли въобще ще произведе топ треньор - и някогашните английски звезди по-скоро ще продължат да хвърлят сянка върху репутацията си със своите изяви по скамейките.

Уви, измисленото от Адам Крозиър прозвище с годините добива все по-иронична и направо подигравателна конотация.

 

Най-четените