Нашият сънародник, който в продължение на 45 години беше "отглеждан" уж в колективен дух, взе че се оказа неочаквано (а може би съвсем очаквано) последователен и страстен индивидуалист.
Опъваната почти половин век пружина се скъса и нанесе тежък удар в носа на чувството за общност.
Затова и сега, поне през последните 25 години, изграждаме гражданско общество, но то никак не върви. На фондациите и сдруженията, регистрирани по закона за НПО, които работят в обществена полза, продължава да се гледа масово като на нещо, в най-добрия случай - подозрително, и не достигат просвета и знания за значението на тези граждански инициативи.
Общественият договор, върху идеята за който е построена съвременната демокрация (за да я отграничим от античната), не се състои в това, че някакви хора се събрали и се договорили да правят нещо заедно.
Общественият договор е правно понятие, възникнало през 17-18-ти век. Според Томас Хобс хората съзнателно са приели държавата като форма на организация на обществото с цел осигуряване на собствената си безопасност, частна собственост и лични права.
Хобс определя държавата (civitas) като мнозинство от хора, обединени чрез спогодба (договор) в едно лице, за чиито действия носят отговорност те.
Отдавайки естественото си право (свободата да имаш правото да защитаваш живота и собствеността си с всевъзможни средства) в полза на държавата, хората от общността си осигуряват мир и взаимна защита. По този начин се отказват от естественото състояние на "война на всеки срещу всеки", както пише Хобс в "Левиатан" през 1651 година.
Старият обществен договор, обаче, е доста поовехтял.
Защото, докато ние сме строили "светлото бъдеще", светът е стигнал далеч напред в пазарния проект, според който всичко вече е брандирано, лицензирано, запазено, наименувано и индивидуализирано.
Млякото не е мляко, а "Данон" или "Бор-Чвор". Носим Max Mara и Donna Karan, спим в чаршафи Ralph Lauren и... Нека спрем дотук, че няма да можем да слезем от BMW 5-ицата. Или от такси "Панда".
Именно чрез марки работят производствата и продажбите, маркетингът и рекламата, така се "развиват" пазарите и се осигуряват дялове от тях. Това е положението: така се печелят пари, а с тях светът се "върти".
В България знаехме за всичко това, но не знаехме, че ще се впуснем на юруш по бобслейния улей. Летим и финишираме един по един - забележете - един по един - пред онази тясна врата, през която задължително всеки минава сам.
Ако се заслушате в разговорите, които водим с близки, приятели, съседи, ще дочуете повече имена, отколкото теми.
Ще дочуете повече "Абе чухте ли я само тази Кул... в събота?" или "Снощи Сла ... пак ...", "Майчето съвсем се ...", "Цец... и Близ ... , с онази, как беше бе, Тат ..."...
Личните имена валят от небето, вадим си ги от джобовете като кърпички, извират изпод юргана.
Реалити предаванията, които в България представляват публична атракция (дават ги в прймтайма и по ефирни телевизии) са основани върху личните имена, върху този и тази, които впоследствие се тиражират допълнително. Произвеждат се "звезди", тоест - потенциално разпознаваеми чрез имената си хора.
Говорим за другите от публичния живот като за хора от семейството, обсъждаме ги и ги "плюем".
Обичайно е да се попадне в ситуация, в която нищо не се разбира от разговора, тъй като "не си в час" с личностите, които се назовават с малки или не дотам малки имена. Понякога и с прякори.
Другата практика, тази на аватарите, никнеймовете и псевдонимите, не променя нищо.
Дори и да скриеш самоличността си зад картинка, образ или име, пак си индивид, единица човек, който говори като персонаж през маската си. Така дори хлъзгането ни по още и още имена, към което ни подтиква и самото движение в интернет (потребителско име), се разроява и превръща в необходимост.
Бихме могли да набавим и някои интересни примери.
Когато се имат предвид хора в нужда или в нищета, се казва "безименните хора". Сякаш нещастните са онези, които са останали в анонимизиращия колектив и не са могли да се доберат до име, което да им помогне да се измъкнат. Сякаш името, с някаква магическа сила, би могло да ги хване за ръцете и да ги отведе в друг свят.
Но тази тенденция има и друга, полярна страна.
Преди 4 години избухнаха световни движения като "Окупирай Уолстрийт", "Анонимните" и т н. Както знаем, това са протести от съвременен тип (чийто предвестник са младежките палежи в предградията на Париж), които са леви, донякъде анархистични, антикорпоративни и антиполитически.
Те са, така да се каже, израз на хоризонталната култура на интернет, който няма глава и опашка (сиреч не е йерархизиран) и, по подобие на морската звезда, ако се отреже едно пипало, израства друго.
Този тип протести избраха за единен образ този на Анонимус, който сигнализира за принаделжност към една абстрактна идея, може би - утопична, предвещаваща края на властта на корпоративния капитал. Интересното в случая е, че неофициалното, опозиционното е предпочело да няма име.
Липсата на име като знак за протест в свръх наименования свят.
Ако се върнем към социо-политическата ситуация в България, тя се изразява в две стъпки:
1) Катастрофално ниско доверие в държава и институции;
2) Отказ от участие в колективния процес
Хората все повече, и не от вчера, живеят с усещането, че са сами.
Силата на негативното противодействие се задълбочава и благодарение на медии, нови технологии и цялостния стил на живот, който осигурява все по-малко частно пространство.
Тенденцията е населението да се струпва в големи градове и от една страна - все повече да се стереотипира, а от друга, като противодействие, все повече да мисли за себе си като за захвърлен в света самотен индивид, който трябва да се "спасява" както може, с "всякакви" средства.
Протичайки паралелно, и двата процеса - стереотипизиращият и атомизиращият ни - създават усещането за обезличаване.
Вместо да си набавяме идентичност в хода на живота си - чрез избори, вкусове, различност, неповторимост, стил и т.н. - все повече се сплескваме в двузимерна картина под натиска на вездесъщото клише.
Затова се получава и компенсацията ни в лицето на "звездните" образи от екрана, пресата, политиката, търговията, и вкопчването във всички запазени марки.
И все по-фалшиво се опитваме да се убедим, че днес е по-важно кой си, а не какво правиш или можеш да правиш.
Докато неусетно навлизаме във времето преди Хобс и "общественият договор" и започваме да водим "войната на всеки срещу всеки".
Ще си позволя да се върна към статията на г-жа Стамболова, която се коментира така или иначе. На мене ми убягва смисълът на нейното заключение, „че днес е по-важно кой си, а не какво правиш или можеш да правиш”. Ако се визират всички тези "VIP персони": пишман политици, чалгаджии, известни мафиоти, миски и тем подобни, то не мисля, че е неизвестно какво правят или какво могат да правят. Те са „лицето” на обществения живот и за да се наложат на общественото внимание се налага да са скандално деятелни. Колкото до нас, обикновените хора, то дори да си напишем вместо псевдонимите (защо, никовете?) трите имена, барабар с гражданския номер, пак ще си останем анонимни, независимо какво можем или не можем да правим. Ако има дилема, то тя е „да имаш или да бъдеш” (в духа на книгата със същото заглавие на Ерих Фром). Но това е друга тема.
Проблемът с обезличаването, което върви ръка с ръка с чувството на самота и липса на перспектива, не е само български, а на християнската цивилизация в Европа и САЩ. Истина е, че в резултат на тоталното опростяване и опростачване у нас дори и тънкото було на цивилизованост, което покрива липсата на ценности на Запад при нас е на дантела. Християнството не е само култ към Исус, то е набор от ценности и морални задължения, които в своята същност са обшочовешки, Тези морални задължения на човека доскоро се разбираха от само себе си и тяхното пренебрегване се осъждаше от обществото, като липса на възпитание и още по-лошо, като нарушаване на човешкия морал. Ето един абзац от книгата на Олдъс Хъксли „The Perennial Philosophy” на тази тема: „Най-широко разпространената жизнена философия престана да намира основата си в класическите духовни произведения и правила на аристократичното добро възпитание и сега се формира от авторите на рекламни текстове, които си поставят само една задача – да убедят всеки и всички да бъдат екстравертни и толкова алчни, колкото е възможно, защото само вечно недоволните от себе си хора са склонни към прекарване на времето си по безумен начин и са готови да похарчат пари за тези вещи, които рекламодателите желаят да продадат.” Няколко глави от тази книга са преведени на сайта „изток на запад” http://iztoknazapad.com/?page_id=1462
"Вместо да си набавяме идентичност в хода на живота си - чрез избори, вкусове, различност, неповторимост, стил и т.н. - все повече се сплескваме в двузимерна картина под натиска на вездесъщото клише." Така е защото целия маркетингов апарат е впрегнат да продава "индивидуалност" чрез продукти и услуги. Това явление започва през 50-те години в щатите и в последните 7-8 години може да се види ясно изразено и тук. Вместо индивидуалността да идва от нашето творчество и ако щете от философските ни убеждения, тя идва от това какво консумираме, на какви места ходим и кого познаваме.
ИИИХ-хууууй! АХХХ-хоооооойййй. До Рухшан и другарете. Е бре, живели ли сте в Америчка? Ако не сте, просто не знаете какви, ама какви ЩУРОТИИ говорите. Вий сте затворени в ченгеджийски кафез, създаден от люде като Дмебелчо Мама и ръсите, такива хитове ,че не може дори да разберете докъде сте стигнали в опита си за.........МУТИРАНЕ!
Не че Стамболова казва нещо, до което повечето не сме се докопали сами с умствения си багаж, но д'еба, права Е! Давам директно пример от съвсем наскоро - качвам се на планинарски сбор - много народ, сичките с политкоректно поведение, сакън нещо да не сбъркат в груповата сигнализация. Т'ва цела вечер... Доплака ми се за новата '99-а на "Мальовица", в компанията на тогавашните хижари Любо и Марга, Къната и Тит (сон и керка), Петко и Каменчо Тотеви, и десет метра самоковска маса, на която и жените имаха ловджийски ножове. Една от тях за да успокои темповете на разговор (да кажем Петко е разправял за Н. Парбат) и да нема стрелби преди ню иър, пусна Мистър Боби. Около един, друга една меца на 50+ и писна от регето и вика "Сакам да се калчим!". Реших че за мен нощта е оувър и че почва ресилоската фея, а ме дръпнАха и аз да денсим. Тая кака пусна... "Sublime"... Пяхме, вихме, имаше и хорА (данцен), а в горния салон пиклите от Яга, Блейз и Билкова се изметоха като бити псета. Последние се оглеждаха, дали от другите маси биват забелязвани, тези, покрай които случайно се паркирах, ми, да кажем, че не им пукаше. Знам че е малко ирелевантен примера, който давам, но и миналия уикенд се случи да се почувствам като Мк Мърфи, където не трябва. А ставам все по-безжалостен
С всичко съм съгласна, без едно. Някак си мимоходом, хей така се казва, че общественият договор е овехтял и следва да го приемем като аксиома. Това не е вярно. Обществото не се е отказало от обществения договор доброволно а явно е отказан. И именно това обяснява цялата пасивна"съпротива"срещу наложения нов. Активната предстои и както обикновенно не у нас а там, където има обществен спомен колко е важен обществения договор.