На около 1000 километра от нас се водят две войни, прогнозите са за предстояща нова икономическа криза, политическите анализи у нас предвиждат още по-нелеп следващ парламент, а за капак на всичко все по-често си говорим, че в региона следващите години ще има недостиг на вода.
Междувременно в последните няколко седмици топ новината, която дори централните новинарски емисии по националните телевизии обсъждаха, беше, че някакъв DJ не бил пуснал музикален поздрав на Новак Джокович.
У нас обичаме да спорим бурно по "сочни теми" като тази.
Или да обсъждаме риалити предавания като "Игри на волята" и "Островът на 100-те гривни", или да даваме своето меродавно мнение по въпроси като това трябва ли да се прекръсти площад "Александър Невски" на площад "Св. Иван Рилски" и тъп ли е новият сериал на БНТ.
За големите проблеми обаче вече никой сякаш няма сили, енергия и желание.
От малко над десетилетие насам светът, какъвто го познаваме, се променя със страшна скорост.
Арабската пролет, гражданските войни в Близкия изток, възхода на "Ислямска държава", миграционната криза в Европа, възходът на крайната десница, президентството на Доналд Тръмп, коронавирусът, войната в Украйна, войната в Близкия изток между Израел и групировките Хамас и Хизбула...
Междувременно у нас за последните близо 4 години видяхме общо 8 правителства, от които само две бяха редовни. Минахме през кризи, инфлация, ударно увеличаване на разходите на живот и нестабилна икономика, която все пак се опитва да влезе в еврозоната.
Обществото ни е раздирано от външни влияния, а политиците ни изглеждат по-скоро обсебени от вътрешните си битки, отколкото от това да се изведе страната от състоянието на перманентна криза.
Сега пак сме изправени пред избори и по общо мнение ни очаква нов антирекорд по отношение на гражданската активност за вота. Всички знаем каква е причината - разочарованието от политическия елит, който за толкова години не може да състави едно правителство като хората.
В тази среда, започвам да се чудя, възможно ли е човек постоянно да е нащрек и да следи какво се случва.
Ще удари ли Нетаняху по Ливан, къде е линията на бойните действия в Украйна, какво се е изказал Бойко Борисов и как Доган възнамерява да си върне партията от ръцете на Делян Пеевски...
И това е положението без дори да споменаваме пропагандата, фалшивите новини, целящи да събудят отвращение, и опитите на чужди държави (най-вече една конкретна) да дискредитират всяка останала вяра в институциите у нас.
Ситуацията както в страната, така и в глобален мащаб е станала толкова неприятна, че е по-лесно да не следиш какво се случва. Изборите да са анекдот, в който участничка от "Ергенът" се е кандидатирала за народен представител.
Като общество ние сме преситени с новини до втръсване. Съответно се цени това, което носи ненатоварващо развлечение - нещо що-годе познато, с малко сеир, малко повърхностни спорове, които да не водят до никакви значими последици след себе си.
Това е апатия. Ако едно цяло общество можеше да бъде диагностицирано с депресия, вероятно щеше да изглежда именно по този начин - раздирано от негативни емоции, разлагащо се вътрешно и напълно лишено от сили за промяна.
Въпросът е, че евтините и лесни теми за публични спорове и риалити шоутата не са решение за това състояние, в което се намираме в момента.
За разлика от депресията при личността, която се лекува с терапия и медикаменти, в обществен план решението е да се намери повод за надежда.
Решението е политическата класа най-сетне да се откаже от страхливия си подход към политиката и да започне да влиза в смислени дебати и да се среща директно с хората, които гласуват за нея.
Решението е на популистите да се отговаря с реална работа, конкретни примери и ясна визия за бъдещето.
Сега, преди избори, е точното време да започнем да искаме от партиите точно това, вместо да се свиваме още по-навътре в черупките на апатията си.
Ако ли не, ефектите може да са точно такива, каквито виждаме и при случаите на нелекувана депресия. Само дето смъртта на едно цяло общество е още по-голяма трагедия.
