Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Войната на всеки срещу всеки

"Известните" срещу "анонимните" или връщаме ли се 300 години назад като общество, след като започваме война "всеки срещу всеки", без "обществен договор" и без доверие Снимка: Getty Images
"Известните" срещу "анонимните" или връщаме ли се 300 години назад като общество, след като започваме война "всеки срещу всеки", без "обществен договор" и без доверие
Две жени, протестиращи срещу правителството разговарят с полицай, който пази Народното събрание на 5 декември, 2013 година. Протестът завърши с апатия и с усещането, че сме сам-сами, повече индивиди, отколкото общество Снимка: Getty Images
Две жени, протестиращи срещу правителството разговарят с полицай, който пази Народното събрание на 5 декември, 2013 година. Протестът завърши с апатия и с усещането, че сме сам-сами, повече индивиди, отколкото общество

Нашият сънародник, който в продължение на 45 години беше "отглеждан" уж в колективен дух, взе че се оказа неочаквано (а може би съвсем очаквано) последователен и страстен индивидуалист.

Опъваната почти половин век пружина се скъса и нанесе тежък удар в носа на чувството за общност.

Затова и сега, поне през последните 25 години, изграждаме гражданско общество, но то никак не върви. На фондациите и сдруженията, регистрирани по закона за НПО, които работят в обществена полза, продължава да се гледа масово като на нещо, в най-добрия случай - подозрително, и не достигат просвета и знания за значението на тези граждански инициативи.

Общественият договор, върху идеята за който е построена съвременната демокрация (за да я отграничим от античната), не се състои в това, че някакви хора се събрали и се договорили да правят нещо заедно.

Общественият договор е правно понятие, възникнало през 17-18-ти век. Според Томас Хобс хората съзнателно са приели държавата като форма на организация на обществото с цел осигуряване на собствената си безопасност, частна собственост и лични права.

Хобс определя държавата (civitas) като мнозинство от хора, обединени чрез спогодба (договор) в едно лице, за чиито действия носят отговорност те.

Отдавайки естественото си право (свободата да имаш правото да защитаваш живота и собствеността си с всевъзможни средства) в полза на държавата, хората от общността си осигуряват мир и взаимна защита. По този начин се отказват от естественото състояние на "война на всеки срещу всеки", както пише Хобс в "Левиатан" през 1651 година.

Старият обществен договор, обаче, е доста поовехтял.

Защото, докато ние сме строили "светлото бъдеще", светът е стигнал далеч напред в пазарния проект, според който всичко вече е брандирано, лицензирано, запазено, наименувано и индивидуализирано.

Млякото не е мляко, а "Данон" или "Бор-Чвор". Носим Max Mara и Donna Karan, спим в чаршафи Ralph Lauren и... Нека спрем дотук, че няма да можем да слезем от BMW 5-ицата. Или от такси "Панда".

Именно чрез марки работят производствата и продажбите, маркетингът и рекламата, така се "развиват" пазарите и се осигуряват дялове от тях. Това е положението: така се печелят пари, а с тях светът се "върти".

В България знаехме за всичко това, но не знаехме, че ще се впуснем на юруш по бобслейния улей. Летим и финишираме един по един - забележете - един по един - пред онази тясна врата, през която задължително всеки минава сам.

Ако се заслушате в разговорите, които водим с близки, приятели, съседи, ще дочуете повече имена, отколкото теми.

Ще дочуете повече "Абе чухте ли я само тази Кул... в събота?" или "Снощи Сла ... пак ...", "Майчето съвсем се ...", "Цец... и Близ ... , с онази, как беше бе, Тат ..."...

Личните имена валят от небето, вадим си ги от джобовете като кърпички, извират изпод юргана.

Реалити предаванията, които в България представляват публична атракция (дават ги в прймтайма и по ефирни телевизии) са основани върху личните имена, върху този и тази, които впоследствие се тиражират допълнително. Произвеждат се "звезди", тоест - потенциално разпознаваеми чрез имената си хора.

Говорим за другите от публичния живот като за хора от семейството, обсъждаме ги и ги "плюем".

Обичайно е да се попадне в ситуация, в която нищо не се разбира от разговора, тъй като "не си в час" с личностите, които се назовават с малки или не дотам малки имена. Понякога и с прякори.

Другата практика, тази на аватарите, никнеймовете и псевдонимите, не променя нищо.

Дори и да скриеш самоличността си зад картинка, образ или име, пак си индивид, единица човек, който говори като персонаж през маската си. Така дори хлъзгането ни по още и още имена, към което ни подтиква и самото движение в интернет (потребителско име), се разроява и превръща в необходимост.

Бихме могли да набавим и някои интересни примери.

Когато се имат предвид хора в нужда или в нищета, се казва "безименните хора". Сякаш нещастните са онези, които са останали в анонимизиращия колектив и не са могли да се доберат до име, което да им помогне да се измъкнат. Сякаш името, с някаква магическа сила, би могло да ги хване за ръцете и да ги отведе в друг свят.

Но тази тенденция има и друга, полярна страна.

Преди 4 години избухнаха световни движения като "Окупирай Уолстрийт", "Анонимните" и т н. Както знаем, това са протести от съвременен тип (чийто предвестник са младежките палежи в предградията на Париж), които са леви, донякъде анархистични, антикорпоративни и антиполитически.

Те са, така да се каже, израз на хоризонталната култура на интернет, който няма глава и опашка (сиреч не е йерархизиран) и, по подобие на морската звезда, ако се отреже едно пипало, израства друго.

Този тип протести избраха за единен образ този на Анонимус, който сигнализира за принаделжност към една абстрактна идея, може би - утопична, предвещаваща края на властта на корпоративния капитал. Интересното в случая е, че неофициалното, опозиционното е предпочело да няма име.

Липсата на име като знак за протест в свръх наименования свят.

Ако се върнем към социо-политическата ситуация в България, тя се изразява в две стъпки:

1) Катастрофално ниско доверие в държава и институции;

2) Отказ от участие в колективния процес

Хората все повече, и не от вчера, живеят с усещането, че са сами.

Силата на негативното противодействие се задълбочава и благодарение на медии, нови технологии и цялостния стил на живот, който осигурява все по-малко частно пространство.

Тенденцията е населението да се струпва в големи градове и от една страна - все повече да се стереотипира, а от друга, като противодействие, все повече да мисли за себе си като за захвърлен в света самотен индивид, който трябва да се "спасява" както може, с "всякакви" средства.

Протичайки паралелно, и двата процеса - стереотипизиращият и атомизиращият ни - създават усещането за обезличаване.

Вместо да си набавяме идентичност в хода на живота си - чрез избори, вкусове, различност, неповторимост, стил и т.н. - все повече се сплескваме в двузимерна картина под натиска на вездесъщото клише.

Затова се получава и компенсацията ни в лицето на "звездните" образи от екрана, пресата, политиката, търговията, и вкопчването във всички запазени марки.

И все по-фалшиво се опитваме да се убедим, че днес е по-важно кой си, а не какво правиш или можеш да правиш.

Докато неусетно навлизаме във времето преди Хобс и "общественият договор" и започваме да водим "войната на всеки срещу всеки".

 

Най-четените