Причината, за да отидем в Тоскана, е моята "разнолика, нестройна душа", закопняла за това място след един филм.
Продължавам да съм благодарна на актьорите и хората зад кадър от "Чай с Мусолини", че ме пратиха там, нищо че не подозират за това.
Действието във филма започва от приказната Флоренция и завършва със Сан Джиминяно.
Не знаех за съществуването на тази шепа живо средновековие, докато героинята на Маги Смит не разказа играта на италианец, германец и шотландец.
Сан Джиминяно е по-чаровен в действителност, отколкото го представя и най-напудреният представител на неделната немска киноромантика (извинете за оксиморона "немска романтика"!)
Изкушена съм да се увлека в описанието на града, но има толкова много лустросани гидове, че моята скромна добавка ще е излишна.
И все пак, каменната красота на архитектура без аналог привлича пъстрило от цял свят.
Местните се крият от туристическата гмеж из страничните преки на главната улица, която пресича от край до край града.
Има приходящи италианци, мълчаливи розови германци, представители на Албиона, стърчащи над всички холандци, лигави американци, шумни испанци, многобройни нахилени дребни представители на Азия, тузари-руснаци и други "-ци".
Само българи няма!
Вървим по павета, по които са стъпвали предренесансови художници от световно значение и вместо да водим разговор за това, зяпаме магазинчета за сирена, за ароматни сапуни, за покривки и бохчи, за сувенири и джунджурии, за шарени порцеланови неща, за кожени изделия, за чанти, за обувки...
Особено се оживяваме пред магазин с препарирано глиганче и дузина висящи крайника на негови събратя, с козинка.
Отминаваме към място, където продават паста, зехтини и подправки, хляб и т.н.
Жегата, увеличена двойно от нагретия камък, ни тласка към спасителен остров - в далечината има сладоледаджийница. С по-уверена крачка вървим към обетованото кътче. Мозъкът нещо сигнализира.
Насред многобройната човешка шарения сканира фигура - познато от родната телевизия лице и телосложение с внушителни размери.
Тялото се изпружило на стол пред желаното заведение, с крака върху друг. Не е като да няма посетители, желаещи да се разхладят, но нашият наследник на балканския Ганьо сякаш не ги забелязва.
Когато бях малка моят батко обичаше да ми показва какво незначително същество съм чрез играта, чиито правила са да гладиш с лявата си ръка корема, а с дясната да се потупваш по главата - а после ме караше и да скачам.
Дежа вю - българският тв стар отключи този мил спомен, защото с едната си ръка милва свидното си шкембе, а с другата се протяга като селски котарак след сватба.
"Ама как са наядохми снощи, ааа!" - споделя с младеж до себе си.
В този съкровен момент синът ми се провиква отдалеч с "Мамоо, какъв сладолед да взема сега?".
Звукът на родна реч, омайна сладка, секва безметежното удоволствие у нашия знаменит сънародник и той стреснато се намества върху стола. Търси с очи коя е таз българска майка юнашка. Не сваля крака.
Минавам небрежно, с изражението на всеки, който вижда популярен човек, но поведението му подсказва "ти пък, к'во кат си известен" и с неварненски акцент отговарям
"Защо не вземеш ягода този път, миличко...".
Купуваме, каквото купуваме, под изучаващия поглед на актьора-продуцент и се оттегляме небрежно в морето от хора.
Ето къде почивала българската арт бохема!
След месец време на родна земя цапам ръце с мастилото на някакъв жълт папир и попадам на колонка, в която кратко се отбелязва, че акторът Х и приятели са присъствали в Тоскана по покана на прочута бизнес дама и майка на актуален по него време певец.
Сега разбирам - кьорсофра!
*Тексът е изпратен на редакционната поща от читател на Webcafe.bg
