"Искам, като порасна, да ходя по червен килим."
Така отговаряше дъщеря ми, когато я питаха каква иска да стане като голяма. Беше едва на четири-пет, но в наивния й детски свят ценностите вече се бяха подредили според заобикалящата я българска реалност - "ставането" на някакъв се припокриваше не с определена дейност или работа, която трябва да се извърши с желание и страст, а с "изява" на широкото, видимо обществено поле, известна просто като "популярност".
В русата й детска главица да бъдеш някой, когато вече си голям и изборите си зависят най-вече от теб, по никакъв начин не означаваше да усвояваш и учиш, да полагаш усилия или да променяш и развиваш нещо. И въпреки това за нея това състояние на "ходене по червен килим" респективно -
известността си беше професия и съответно - работа.
Днес делничната реалност почти е разделила понятията за "професия", "работа" и "занимание" в съзнанието й.
Като майка съм се постарала доста за това, обяснявайки всеки път, че за да ходиш по червен килим, трябва първо по доста чакъл да си си ожулил коленете. Въпреки това с тъга трябва да призная, че разглезеното ми чрез щадене и пазене от грубата действителност мамино детенце днес е един от хилядите млади хора, за които популярността сама по себе си е професия.
И как да е другояче, след като цялото функциониране на обществото ни й предлага една точно обратна на моята логика, според която най-важното е просто да си в устите на хората, да те знаят, да си известен.
А за да станеш такъв изобщо не е необходимо нито да си открил хапче против рак, нито да си покорил световните оперни сцени, да си построил мост над Атлантическия океан или дори да си най-добрия учител в града.
Вместо да си жулиш коленете по чакъла,
достатъчно е да ги положиш пред предника или задника на някой, който вече се е поизправил след своето си лично коленичене. Вместо да си увреждаш зрението, докато четеш умни книги, трябва само да си затвориш очите пред някои несправедливости и да мигаш на парцали пред когото е необходимо. Вместо да дерзаеш по пътеките към самоусъвършенстване, е нужно единствено да препречваш чуждите, особено, когато червеният килим вече е видим в края им.
Сега е модерно да казваш, че не гледаш телевизия.
Поне деветдесет процента от познатите ми твърдят дори, че нямат телевизор вкъщи. На някои от тях съм склонна да вярвам.
За повечето обаче това е поредната поза на интелектуално аутсайдерство. Защото всички те до един съвсем точно знаят кой кой е в онази лабораторна люпилня, наречена ВИП брадър, наясно са коя артистка с кой бизнесмен ходи и дори без да се свенят със загрижен тон и "тц-тц" прелистват страниците на жълтата преса и с жадни погледи поглъщат снимки на току-що измъкнали се от леглата си, гуреливи, рошави звезди.
Сякаш, след като си чалга певица или манекенка, трябва да се събуждаш като звезда от киното на петдесетте - с пълен грим и прецизно подредени върху възглавницата кичури.
Или както казваше баба ми, когато й споделях, че съм безнадеждно и несподелено влюбена в някое момче "Хм, чунким той не сере!".
Тц-тц-тц...
Преди време един телевизионен продуцент искаше да прави по българска телевизия едно известно по света шоу.
В него няколко жени от различни възрасти, с различни професии и социален статус представяха напълно едно към едно животите си.
Практически те трябваше да инсталират в домовете, офисите и колите си камери, да ходят навсякъде с подвижна камера и да документират реално абсолютно всичко, което се случва в ежедневието им. В първообраза на предаването оригинал те наистина показваха шокиращи подробности - от обезкосмяване с епилатор до правене на секс или домашен бой с благоверния.
Пред обектива плачеха, изпадаха в истеричен смях, гримираха се, бъркаха си в носа, клюкарстваха, обсъждаха свекървите и целулита си, колегите и шефовете си.
Беше нещо като пълно и тотално разголване пред целия останал свят, всмукан в обектива на камерата и разхвърлян след това в милионите телевизионни екрани на планетата.
Без никакво смислено послание и никаква променяща философията ти за света идея.
Целият механизъм на функциониране на това "шоу" всъщност имаше една единствена задача - да накара онази отегчена от живота си и забравила да мечтае женица пред телевизионния екран да си каже:
"Ей, я гледай, и тая от телевизора като мен мрази мъжа си!"
или "Ей, че то не съм само аз, дето си бъркам в носа, правя топчета и ги хвърлям по земята!".
Не всички жени, които предадоха животите си в името на това шоу, бяха известни. След него обаче станаха. Популярността им трае като всяко чудо - три дни. За това време обаче те едва, едва, но незабравимо се докоснаха до сладостта на това да си популярен.
Да се побутват, когато те видят на тротоара.
Да се сръчкват по ресторантите, когато те забелязват съсредоточено да си сърбаш супата. Да ти махат приятелски от съседните коли, когато спреш наравно с тях на някой светофар. Да тичат зад теб с телефоните си и да те молят за по едно селфи. Да ти поднасят лист от тефтерче или бяла салфетка с логото на близката пицария, на които да им оставиш автограф.
За да получат всички тези малки, ежедневни почесвания на егото, тези жени бяха предоставили не само своите дни и нощи, но и тези на близките си хора, които обичат.
В цялото им "популяризиране" участват децата им, любовниците им, роднините, приятелите, съседите...
Докато се размахват нехайно по екрана, милиарди незнайни очи се втренчват в домовете им, обсъждат разговорите, постъпките и намеренията им, влюбват се в мъжете им, намразват приятелите им и изобщо приемат техните лични съдби като територия за упражнение в живеене.
И най-страшното не е това - винаги хората ще имат нужда да съпоставят себе си и реалността си с тези на другите, нищо, че границата с воайорството е твърде неустойчива.
Страшното е за другата страна - тези, които съвсем отговорно избират да предоставят своя живот за запълване на нечии житейски, емоционални и рационални кухини. При това в името на това просто да бъдат известни.
Въпросният продуцент ме покани да участвам в това риалити.
Според него запълвах точно един от типажите, определен от библията на шоуто - работеща, средноинтелигентна, справяща се с живота си жена на средна възраст.
Отказах, разбира се.
После разбрах, че подобни покани бяха получили десетки жени, които отговарят на този профил. Слава Богу, нито една от тях не се поддаде на изкушението за месец и половина да стане "известна" по този начин.
Сигурно защото в тези жени все пак има известна доза чувство за мярка и свян.
Какво обаче кара всички онези наистина известни с работата си или пък станали известни по незнайни причини, да са готови да жертват всичко свое в името на това да ги дават по телевизията или да се гледат по страниците на списанията, за мен остава неизвестно.
Никога няма да мога да си обясня какво прави Йорданка Христова в телевизионния дом на големия брат.
За мен наистина ще остане загадка защо Камелия Тодорова сама позволява да живее в унижението на своята естествена физическа промяна, така нефилтрирано изложена на показ. Не ми е ясно какво прави в това обкръжение и за чий дреме по паянтовите телевизионни дивани пич като Влади Въргала.
Не се учудвам нито за светските хроникьори, нито за набедените за дендита, нито за любовниците на известните или за певиците, одумвани повече заради сексуалните си връзки, отколкото заради сценичните си изяви - ясно ми е, че техният път към така необходимата известност минава задължително през подобна показност.
Но каква е силата, която може да въвлече в една толкова евтина и грозна игра хора с доказани постижения и неоспорими способности, не знам.
Парите?
Че колко може да струва на авторитетната Йорданка Христова цяла България да я види да разнищва клюките, дружески отпусната на маса в приятелски разговор с Евгени Минчев?
И какъв е хонорарът, който Камелия Тодорова приема, за да може негримираното й и уморено старо лице да запълни екрана на телевизора, а жълтата преса доволно да го украсява с пикантни заглавия?
Къде точно е границата, в която желанието ти да бъдеш известен надделява над достойнството ти и как така губиш мярката и позволяваш едно добре направено, но гадно в замисъла си телевизионно шоу да го срине с едно щракване на дистанционното?
В Китай едно от най-важните неща в живота на човека е да "запази лице".
Това е термин, който се използва, за да означи важността на това да бъдеш и останеш себе си с всичко онова, което си постигнал. Да загуби лице за китаеца означава не просто да загуби достойнство - той губи себе си. В известен смисъл престава да съществува, да бъде почитан, да има право на мнение, глас и респект.
В българската действителност ежедневно хората губят лицата си в името на това да бъдат известни.
Парадоксално, защото да си известен означава да познават лицето ти. Пък като го загубиш...
Най-страшното не е за тези, които са известни с известността си - те така или иначе бързо я губят и след тях не остава нищо, освен някое и друго мазно петно на обществения тротоар.
Срамното е, когато известните със способностите и постиженията си хора стигнат до дъното да разпродават себе си така, че дори и оставащото след тях да се самоунищожи или поне да изглежда незначително.
Та дъщеря ми искаше да ходи по червен килим.
Споделих наскоро тази нейна детска представа за това какво ще работи с една от онези здраво стъпили на земята мои приятелки. И тя ми каза:
"Ми купи й три метра червен мокет, дай й да си облече роклята от бала и я пусни да се разхожда по него напред-назад."
Ами ето това е тя нашата българска известност - някакви хора крачат важно в официалните си визии за себе си, мислейки, че вървят по червени пътеки, бурно аплодирани от останалите, дето още са на чакъла.
Пък то - пътеката е евтин мокет, на аплодиращите им дреме, докато са полегнали пред телевизора с вечерната ракийка, а цялата история удивително напомня приказката за "Пепеляшка".
Каляската всъщност е тиква, лакеите - мишки, а роклята и балът неизменно изчезват с настъпването на новия ден.
Честито! Бяхте известни двайсет и четири часа!
