Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля.
Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице - от епизод на епизод и от сцена на сцена.
Целият свят за него е декор - просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.
Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това.
Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност - те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.
За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света.
Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърления през прозореца на колата боклук потъва в небитието - сякаш изчезва от реалността, защото епизодът, в който той шофира, е свършил и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи.
И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклукът му, така в небитието ще потъне и нещастието на експлоатираните от него хора.
Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е получил каквото иска, значи всичко е наред.
И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус - този човек ще остави недвусмислена диря след себе си.
Защото в неговия свят няма нищо свещено - това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.
Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.
В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани.
Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищевки.
Всеки е виждал такива малки невръстни хора - издигнати в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порасне, очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви ценности и постепенно то само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота.
Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството.
През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително, както в онзи краен пример по-горе, шансът е голям да прекара дните си в подобен филм.
Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота.
Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина - недостатъчна.
С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно.
Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и то ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици.
Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.
Може и да звучи банално, но в края на краищата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота.
Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се оригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои.
Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центъра на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение.
Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно.
Свят на хора и природа, които трябва да почитаме и пазим.
Едно място, което може да ти се отплати за труда и за жертвата, но и да накаже за своеволията.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано "не", когато порасне няма да успява само да си каже "не" и ще остане роб желанията си.
Уловено в клопката на себичността, то ще е обречено да живее, гонейки фиктивни образи и низши страсти и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.
Но да казваш "не" май не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително - непростимо насилие! По списанията няма намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не... Култът към "себе си" трябва да бъде подхранван.
Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центъра на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат - нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.
*Валентин Йорданов е психолог и психотерапевт, автор и създател на блога psy-blog.net
Хубав текст по важна тема. Мисля, че това, което авторът представя е само един от аспектите на проблема. Непоставянето на граници на детето в същността си показва липса на истинско разбиране на детските нужди, липсата на истинска емпатия към преживяванията на детето. Обикновено родителите, които разглезват децата си по този начин, проецират върху тях собствените си (неудовлетворени) нарцистични фантазии за всемогъщество, специалност и избраност. Т.е., и те самите са фиксирани някъде в тази ранна фаза от детското развитие. Имат изкривена представа за реалността и си мислят, че като не поставят никакви граници, ще могат да поправят, да си възвърнат това усещане за нарцистична нирвана. Много често, липсата на граници върви и с други форми на злоупотреба, като например излагането на детето "на показ" по различни начини, напр., чрез въвличането му с различни амбициозни начинания, където се очаква то да "блести и сияе". Просто у нас, а и по света, родителите бъркат поставянето на граници с ограничаването, а това са две ключово различни неща.
Всъщност, ако трябва да сме съвсем точни, родителите, превърщащи децата си в егоцентричните индивиди, които описва авторът, нямат съзнателна идея за своите нарцистични желания, а действат напълно несъзнавано.
По принцип статията доста ми хареса, защото обръща внимание на много сериозен проблем на модерното общество. Само не харесах прокраднатата критика на "либералното" възпитание, както го е разбрал авторът: >Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо Според мен тук липсва едно "криворазбрано" преди "либералното". В истински либералното образование, мисля, изобщо не става дума за това да не се лишава детето от нищо - това просто не е важна точка за съобразяване. Такава точка, обаче, е изграждането в детето на усещане за равенство между хората в опит да се компенсират предразсъдъците, които върлуват в обществото, и на които то ще бъде изложено. Именно като възпитаваме децата в това, че всевъзможните разлики между хората не означават нищо повече от това, което са - например, тъмният цвят на кожата не означава нищо повече от тъмен цвят на кожата - ги подготвяме да приемат факта, че те са точно толкова хора, колкото всички останали. Това е либерално.
Хубава статия наистина. Цитираният от автора феномен за първи път срещнах дефиниран като "императорски синдром" сред децата. Относно първата част на текста - аз не бих се концентрирал само върху себичния човек (въпреки че неговите действия са най-натрапчиви). Цялата модерна глобална култура се държи по този начин, всеки един от нас разхищава вода, енергийни и други ресурси, третираме атмосферата като безкрайно бунище за своите емисии, но аз не бих отнесъл това към викторианската възпитателна школа. Християнството (а и другите организирани религии) визират света като временно тестово поле по пътя към истинския дом на човека - небето. Човекът е единственият обект от когото се интересува Бог - останалите членове на биосферата са просто фон, поставен, за да може да се актуализира. А след като отношението човек -Бог става персонално след Реформаторството и всеки поема по своя личен път към щастието и спасението, човекът остава изолиран от всичко, дори и себеподобните си. В заключение, на въпроса защо човечеството се държи по този разрушителен, самоубийствен начин, отговорът според мен е, че културата ни е бъкана с лъжи и противоречия за собственото ни място в схемата на нещата. Подобно на детето с императорския синдром, човекът си въобразява, че е център на вселената и само минава от тук по пътя към безсмъртието. От тази гледна точка поведението му изглежда адекватно.
Текстът е всъщност критика към заразата на постмодернизма отколе обхванала обществото, с нейната полова ликвидност, деградация на истината, представяйки я единствено като социален конструкт, размиване на различията под формата на измислена еднаквост и опозоряване на всичко, което защищава разума и приличното в най-естествения му смисъл. Създаването на ``anything goes'' общество, общество без мяра, е подаянието за уж-свобода, подхвърлено на масата от елитите, за да могат тези елити да си развяват байряка. Така подготвена, социалната почва поглъща с готовност псевдопроблеми като натрапваният ни катадневно, нарочен за глобален, climate change, прикривайки истинския проблем, произтичащ от набъбването на самото човечество, както прочитам тези дни, вече се установява и академично. Рециклирането и пестенето на вода, колкото и всеки да го вземе присърце, няма да спаси планетата, докато населението й продължава да расте с такива темпове. Прибави и мръсната каша на заблужденията, специално забърквана от елитите, за да си улеснят царуването и няма защо да се чудиш откъде идва разпадът. Какво да направи едно прилично семейство с деца, насадено от съдбата в такъв вертеп. И в планината да иде да живее, и в изолатор да го турят, и там ще го достигнат грабливите нокти на развалата. Даже и сам да разбираш, че детето ти трябва да почувства, че има граници, за да може самото то да е щастливо, опряно на установен ред, обществото ще те бие през пръстите, а и в дранголника ще те тикне, ако си позволиш да упражниш на практика това си разбиране. Даже учителката в една Швеция стои като истукана, когато детето я рита по кокалчетата, защо било травма и child abuse да му направи поне забележка, камо ли да му спре ръчичката или краченцето. Накрая, принуден от социалното инженерство на едно сбъркано общество, родителят вдига ръце -- ми, да прави каквото ще. Подобно на оня полицейски инспектор в Лондон, дето обяви края на борбата с наркотиците, защото те били превзели вече цялото общество и не оставало нищо друго, освен да ги приемем. Така се извършва истинското превземане -- когато го оставиш на самотек. Така Индия се разцепи, защото Британия вече не можеше да вкара всички от соления протест в затвора, толкова многолюдни, макар и тихи, бяха станали. Така и Косово бе превзето от jihad-ът of the womb и се превърна в отделна държава, а кой знае какво я чака и Европа след меркеловите безобразия. Проблемът на семейството с отглеждането на дете не само не е изолиран, а е функция на едно подменено обществено рабиране, пред което отделният индивид е безсилен. Затова, ако човек наистина е загрижен за възпитанието на младите, то не трябва да почва от тях, безнадеждно е, а трябва да се бори да се промени самият обществен въздух, който днес е роб на абсурда.