Миналата седмица за пореден път някой започна „разговор" около „Време разделно" на Антон Дончев. Оказа се, че този път този разговор не започва заради етническото напрежение, а защото Манол Глишев (участник в окупацията на Ректората) казва в своя реч по случай Деня на жертвите на комунизма, че „такъв писател няма, имаме много други писатели".
Влязох във Facebook полемика преди да съм изслушала прословутата реч, както и преди да съм прочела в блога му същото. Чух и прочетох. Да, Антон Дончев не е писател, твърди Глишев. А аз имам сериозен въпрос към младия разпоредител - кой е той, че да решава кой е писател и кой не е?
Не всички негови тези са неверни, но не и раздавайки присъди кой е писател и кой не е. Всеки човек има ниво на компетентност, което не е желателно да напуска, за да не става за смях. Няма да коментирам "Ранобудните студенти", които спаха цяло лято, докато висяхме по площадите, дори и не спяха, а си пекоха задниците по морета и планини, или мързелуваха на село при мама и тате - и решиха да се включат наесен, когато вече беше късно, но пък трябваше да отчетат дейност. Тази жалка сага е приключена.
От друга страна Европейски институт „Помак", каквото и това да означава, съвсем наскоро изпрати до всички европейски институции съобщение в което също нарича Дончев бездарен писател, и определя книгата му като поръчкова и манипулативна.
Антон Дончев твърди, че е написал "Време разделно" за 40 дни в Родопите, вдъхновен от някакво мистично преживяване. Други хора твърдят друго - че книгата е написана по поръчка на Съюза на българските писатели, т.е. от ЦК на БКП.
Годината е 1963, държавата е комунистическа, тезата, че България е била под турско робство е официална. В тази теза съм вярвала и аз, а в момента мисля, че точно робство не е имало, но османско „присъствие" е имало със сигурност. Границата между робство и присъствие е някак неясна.
Присъствието е обратно на отсъствие. Християни са ставали мюсюлмани. Те са ставали такива, за да избегнат ужасните данъци, под които са изнемогвали като неверници. Други са ставали мюсюлмани насила. Имало е и такива. Мюсюлманите са налагали правилата в България. В София е имало между 50 и 80 джамии и 7 църкви и първият кмет на София е разрушил повечето от тях под влиянието на княз Дондуков-Корсаков.
Има спор за Баташкото клане. Има спор за това дали турците са били насилници в България. Има теза, че са се държали добре, българите са били сити, задоволени и спокойни, практикували са вярата си. Въпреки цялата тази доволност и ситост в продължение на няколко века, българският народ е въставал.
Да, неуспешно, но е въставал. Не един път. Освен че е въставал, заради присъствието, е пропуснал европейския Ренесанс. Заради това многовековно присъствие в България не са се случили писатели, художници, музиканти, накратко възможностите са били ограничени до една „История славяно-българска" от Паисий Хилендарски. Големите писатели се появяват към края на присъствието.
Има няколко интересни позиции в България. Първата е, че твърдящите, че османското присъствие не е било кой знае какво, нямат никакво съмнение, че в по-късно време сме били жертва на руското присъствие. Не разбирам, защо смятат турското присъствие за по-нормално и неограбващо българския народ от руското?
Другото интересно е, че тези спорове се водят предимно от наши съвременници-българи, докато съвременниците на присъствието не са имали съмнения в неговата вреда за нас. Преди век и половина когато България, според новите писачи на история, НЕ Е била под турско иго, Гарибалди, Виктор Юго, Уилиям Гладстоун, дори Оскар Уайлд изобщо не спорят, че народът ни е страдал, някак нямат никакво съмнение в това.
Оскар Уайлд дори си позволява - от днешна гледна точка на отрицателите - дързостта да напише поема за страданията на България. Ето и поемата на този бездарник на когото сигурно са поръчали и платили да напише това лъжливо, дискриминативно и анти-хуманно произведение, което обслужва нечии интереси:
Сонет за избиването на християните в България
Исусе, жив ли си или в земята
почиват още костите ти бели?
И твойто възкресение не бе ли
само сън, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
и твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
над труповете хладни на децата?
О, Сине Божи, слез сред тази злоба!
Връз твоя кръст в нощта беззвездно-черна
е плъзнал полумесецът проклет
ако наистина си пръснал гроба,
о, Сине, людски, слез със мощ безмерна
преди да те измести Мохамед.
Поема, тенденциозно оплюваща мюсюлманите. Вероятно това би било тълкуванието на Манол Глишев и „Помак", както и на много други.
„Време разделно" е изключително добра литература, един от най-добрите български романи писани някога. Всеки писател има право на лична гледна точка в произведението си. Литературата не е история. Може да е базирана на реални исторически факти, но тя няма претенция да бъде крайна инстанция.
Тя е интерпретация. И интерпретацията на Дончев на дадени събития от българската история може да е спорна, но не може да бъде осъждана. За съжаление книгата беше използвана, за да бъде създаден игрален филм - точно по времето на насилствената смяна на имената. Филмът е използван за назидателни прожекции в районите с мюсюлманско население, което е ужасно, но това не е престъпление на книгата, която е отлична литература.
Яростта срещу този роман е толкова голяма, че подозирам много хора биха искали да го забранят. Така както Кремена Халваджиян иска да бъде забранена чалгата. Аз пък бих искала да забраня някой да иска да забранява музика или литература. Независимо какви са мотивите му.
Не сравнявам „Време разделно" и Антон Дончев с Лени Рифенщал, защото изобщо не смятам книгата му за толкова токсична, колкото „Триумф на волята", но нормалните, демократични общества отдавна са загърбили поведението на инквизиции. За разлика от България, която в момента отглежда случайно минаващи инквизитори.
Рифенщал е призната за изключителен режисьор, гений на киноизкуството, и самият Стивън Спилбърг - евреин, основател на фондацията „Шоа" - човек, имащ всички основания да иска произведенията на Рифенщал да бъдат забранени, не само не отрича режисьорския й талант, но и се е учил от нея. Както и режисьори като Френсис Форд Копола. А аз си купих сценария на „Триумф на волята" от Лос Анджелис преди месец.
Не съм адвокат нито на Антон Дончев, нито на романа му. Адвокат съм на историческата памет, на правото на свобода на изразяването на всеки човек, който се занимава с изкуство, на недосегаемостта на литературата, както и на всяко произведение на изкуството. Благодарение на постоянни „присъствия" на турци или руснаци, а сега вероятно и под американско влияние, българският народ се е научил да се навежда в една или друга посока, което е жестоко наказание над духа, от което страдаме ежедневно.
Всъщност съветското присъствие в България след 9 септември 1944 г. какво беше? Не бяхме официално роби, но то беше робство без да сме били навързани на синджир.
Не виждам защо турското присъствие е нещо различно. Политическата коректност е нож с две остриета, който ще ни подпира в ребрата все повече и повече, а моралните и материални щети от двете робства ги живеем всеки ден и са ясни на всички.
