Има голяма вероятност в един или друг момент вече да сте халюцинирали преди. Например онзи момент, когато усещате вибрация на телефона до бедрото, само за да осъзнаете, че това усещане е единствено в главата ви. Това е момент, в който имате сетивно възприятие на нещо, което не е реално. И това според психолога Филип Корлет е точно същината на халюцинациите.
За мнозина тази дефиниция изглежда шокиращо широкообхватна. Халюцинациите дълго са били приемани за част от психозите или наркотичните "пътешествия", но не и за редовна и лишена от особено значение част от живота.
Корлет обаче залага на идеята, че халюцинациите съществуват в йерархична система. На най-високото ниво, според сътрудника на Корлет – Албърт Пауърс, застава това да чуваш "цели изречения ясно изговорена реч от същество, което изглежда реално". По-надолу по йерархията на халюцинациите обаче се нареждат много по-банални усещания като фантомното вибриране, фантомното усещане, че те е капнала капка дъжд, погрешното усещане на наскоро станали родители за детето до тях на леглото и т.н.
Тази йерархична перспектива представлява трайна промяна в приемането за това колко масови и разнообразни могат всъщност да бъдат халюцинациите.
Проучване от началото на 90-те години в САЩ установява, че 10-15% от хората там са изпитвали убедителни сетивни халюцинации в някакъв момент от живота си. Учените са започнали да приемат сериозно идеята, че чуването на гласове и други форми на звукови халюцинации могат да бъдат безобидни или "не-клинични".
Тази новооткрита вездесъщост на халюцинациите води със себе си цял куп въпроси. Защо е толкова често срещано хората да възприемат нещо, което не е налице, и как мозъкът изобщо допуска това да се случва?
За да намерят отговори, учените са се обърналикъм механиката на начина, по който всъщност възприемаме самата реалност.
За Корлет и Пауърс, които работят в школата по медицина към Йейл, халюцинациите са свързани основно с очакванията. В нов доклад, публикуван в сп. Science, те изследват как мистериозните изживявания се вписват в по-мащабна, спекулативна идея за това как функционира мозъкът - и в известен смисъл какво представлява мозъкът.
Двамата припомнят изследване, което са извършили през 2017, в което тяхната група се е опитала да предизвика халюцинации в хора, които редовно съобщават за халюцинации в психотичния спектър, и хора, които обикновено не халюцинират.
Участниците са били приучени да очакват да чуят звук, след като им бъде показана примигваща светлина, и после са били инструктирани да натискат бутон, когато смятат, че са чули тона. Инструкциите са били те да задържат по-дълго бутона, за да обозначат доколко уверени са в това, което са чули. Хората, които редовно са халюцинирали, са задържали бутона осезаемо по-дълго от тези, които не са халюцинирали.
Корлет и Пауърс възприемат този експеримент като доказателство за тяхната перспектива как хората разбират света около тях. Според техния начин на мислене, мозъкът работи чрез "предиктивно кодиране": интегрира нова информация на база убеждения, изградени на база предишна информация.
"Когато подхождаме към света, не просто пасивно възприемаме сетивна информация чрез очите и ушите. Ние всъщност изграждаме в мозъка си модел какво очакваме да е налице", казва Корлет.
Тази психична нагласа работи добре, като ни позволява да съществуваме безпроблемно в света наоколо, като възприемаме всеки детайл, без да се замисляме. Но понякога според Корлет и Пауърс мозъкът има капацитета да предсказва прекалено много: той може да очаква нещо, което не е налице, и това очакване да е толкова силно, че всъщност да възприемаме сетивно несъществуващото нещо. От което се получава халюцинация.
Идеята за предиктивното кодиране е част от изхода от заплетената, застъпваща се и понякога конкурираща се история на опити да бъдат обяснени халюцинациите.
Друг модел, теорията на вътрешната реч, е популяризирана донякъде от разработките на психолога от XX век Джулиан Джейнс. Според нея хората, които чуват гласове, всъщност чуват собствените си мисли, които звучат като изречени от някой друг. Това обяснение в последно време беше подкрепено от теорията за еферентните копия, която твърди, че тялото следи границите и действията си (невронните функции, които карат ръката да се чувства като ръка, и крака да се чувства като крак), но това не сработва за мислите и гласовете на хората с психотични разстройства, които изживяват звукови халюцинации.
"Все още правим опити да установим как нашият модел се вписва в тези теории", заявява Корлет.
Тази мисия за опора в изследването на халюцинациите е дала някои театрални - и понякога дори поетични - експерименти.
В книгата си за науката и историята на звуковите халюцинации, Чарлз Фърнихоу, психолог в университета в Дърам, разказва как психиатър на около 40 открива, че когато група хора с шизофрения халюцинират гласове, мускулите в гърлото им, отговарящи за речта, се движат наравно с думите, които те чуват. Гласовете изглеждат като техни собствени думи, скрити другаде.
Десетилетия по-късно, учените са записали гласовете на халюциниращи с психотични разстройства и са им демонстрирали електронно изкривени копия. Те са искали да проверят дали халюциниращите ще могат да идентифицират собствения си изкривен глас. В същия дух, учените са изследвали употребата на компютърни аватари в стила на Second Life през последното десетилетие, в опит да помогнат на халюциниращите психотици да разпознаят "преследвачите си" и да им придадат лице, с което да говорят, с целта да омекотят нещата, които тези гласове им казват.
Корлет също така сочи като пример синусоидалната реч, особено поразителен пример на начина, по който очакването оформя реалността, когато става дума за езика. Можете да го изпробвате сами: чуйте този звук (не усилвайте твърде много звука).
Повечето хора ще чуят подобни на R2-D2 преработени с вокодер подсвирквания. После чуйте този запис на жена, която казва: It was a sunny day, and the children were going to the park ("Беше слънчев ден и децата отиваха в парка") с успокояващ, южен английски акцент. Сега пробвайте отново R2-D2. Докато слушате подсвиркващата синусоидална реч, вероятно ще чуете изкривена версия на същото изречение за "слънчевия ден". Най-вероятно няма да можете след това да спрете да чувате думите в първия запис.
Халюциниращите може по-лесно да осмислят наподобяващите R2-D2 звуци, дори преди да чуват другия запис. В изследване от 2017, не-клинични случаи на чуване на гласове са били много по-добри в разпознаването на наличие на глас в синусоидалната реч, отколкото другите участници, които не са чували гласове. И като група, мозъкът им е функционирал в модел, различен от тези, които не са можели да определят, че синусоидалната реч представлява глас. Този пример, заявява Корлет, потвърждава тезата, че звуковите халюцинации са свързани с проеса на очакване и предвиждане.
И все пак, както изтъква Фърнихоу, има някои потенциални слабости в идеята за предиктивното кодиране.
"Сравнено с конвенционалното възприятие на мозъка като устройство, което преработва информация, постъпваща от околната среда, предиктивното кодиране започва с различен набор от хипотези за това как мозъкът предвижда какво има в средата и после се учи от тях", коментира той.
Това може да направи затруднително интегрирането на тази теория с други, по-утвърдени начини на възприемане на мозъка.
Междувременно Корлет твърди, че има слабости в теорията за вътрешната реч. Той цитира изследване, в което хора, които са неми по рождение, съобщават, че чуват гласове в главата си, и казва, че този феномен не може да бъде напълно обяснен като погрешно разчитане от мозъка на идващи от самия него звуци.
Което и обяснение да издържи на изпитанието на времето, залозите в тези научни области са много по-високи от разбирането защо много от нас имат фантомни усещания за получени есемеси. За някои хора халюцинациите са по-настойчиви и обезпокоителни.
Научното обяснение как тези халюцинирани докосвания, звуци и гледки се проявяват в мозъка, все още остава неясно. Твърде рано е да се каже до каква степен причините за звукови халюцинации и други видове халюцинации се застъпват, казва Фърнихоу. Дотук изследванията се фокусират върху звуковите халюцинации.
За мнозина потребността от тези разработки е очевидна. Елинор Лонгдън, изследовател в областта на психичното здраве и активист, публично е споделяла как нейните собствени звукови халюцинации са се сменяли от неутрални към стресиращи в различни моменти от нейния живот.
Тя твърди, че социалната стигма и осъждане, на които е била обект от нейния лекар по това време, са ги правили по-негативни.
"Халюцинациите могат да бъдат много стресиращи и травмиращи. Те също така могат да са и неутрални или позитивни. По-доброто разбиране на това как те се случват и как могат да бъдат контролирани може да облекчи много психичния стрес", коментира Фърнихоу.
