Мило, Дневниче!
Тръгвам си от морето и ми се плаче. Но не защото ще си ходя, оооо, нееее, толкова съм облекчена, че се чувствам по-добре от онзи път, когато ядох в красивия китайски ресторант и трябваше да стоя в тоалетната цяла нощ.
Не. Плаче ми се, защото ще трябва да си ходя с автобуса.
Сигурно се чудиш как точно стана така. Та нали щях да пътувам с Мерцедес S класа? Е, Мерцедесът тръгна преди мен. Аз от къде можех да знам, че тези коли имали разписание? Еххххоооо.
Аз си мислех, че си тръгват, когато си пожелаят, но моят батка ме увери, че не било така и той бил принуден да тръгне без мен. Знам това, защото го издирих, открих хотела му, два дни спах пред стаята му, във фоайето даже ми донесоха безплатно пиене, а един мъж ми предложи и пари, за да спя в неговата стая. Много мили хора, но отказах - аз съм момиче с цел.
Та, както и да е. Открих го и се уговорихме за тръгване. И ей ме на, идвам на срещата и той тръгнал, заради тъпата кола.
Вече мразя Мерцедесите.
Оттук нататък ще се возя само в Ауди-та, БМВ-та и много рядко в онези грозни френски коли.
Първото, което ми идва на ум, когато оставам сама с трите куфара е да се разплача. Плача, но без сълзи, тъй като водоустойчивата ми спирала свърши, а тази е такава за обем. Колкото повече слагаш, толкова повече обем имаш. А аз обичам мигли с обем.
Затова си капвам капки в очите, за да ги навлажня, и плача само със скимтене. Никой не ми обръща внимание.
Що за безчувствени хора са останали в Sanny Bitch!?
Взимам трите си куфара и се опитвам да ги пренеса до мястото, което един беззъб, но много любезен мъж, ми каза, че е автогарата. Роклята, която съм си облякла обаче, е доста тясна и не мога да ходя с две заети ръце.
Заради токчетата и роклята ми се налага да балансирам с едната ръка, и затова пренасям куфарите един по един. Но когато се връщам за третия - най-малкия, слава Богу - него го няма. Ядосвам се много!
Та там стояха всичките ми фолк-дискове, най-добрата ми рокля на Кавали, банският с котетата, розовият леопард и урочасаните ми ботушки. (Не, че ще ми липсват!)
Всичките ми най-важни предмети и спомени от това море бяха там, а сега ги няма. Доплаква ми се.
За съжаление нямам време да тъжа за тези неща, защото някакъв мъж бързо ме разсейва от проблемите ми. Той събира мен и още една група от най-нещастните хора на света - тези, които също ще трябва да пътуват с автобуса.
Има едно момиче изоставено от едно Порше! (И тази кола влиза в черния ми списък.)
Направо ми идва да ревна отново. Удържам се. Мъжът ни съобщава, че автобусът за София бил тръгнал вече, затова ние ще пътуваме с друг, който ще ни вземе от Бургас, до където ще стигнем с маршрутка.
Бас ловя, че автобусът е бил Мерцедес!
Маршрутката е доста тясна, но потният шофьор ми предлага мястото до него. Бързо се засилвам, краката направо ме убиват. Но момичето с Поршето ми препречва пътя. Той й бил предложил мястото и на нея.
Сбиваме ме, тя ми скъсва единия екстеншън и според правилата за бой в Sin City и Биад, тя получава мястото. Аз сядам до един дядо, който през цялото време се пипа, но съм толкова изморена, че не ми прави впечатление.
Помня Бургас като щастлив и весел град - пълен с молове и хора като мен.
Очевидно гарата е извън града, защото Бургас изглежда зле. Вали, трещи, а плочките на гарата се пързалят и аз за малко да се пребия. Хубаво, че някакъв млад мъж ме спасява.
С надежда решавам, че съм спасена и от пътуването с автобуса, но не, той също е толкова прецакан като мен. Отдалечавам се от него, не искам да изглеждам като долнопробна повлекана.
На висок глас разказвам историята, че пътувам с автобуса, защото Аудито ми се е счупило. Един по-възрастен мъж ми казва, че той ще ме позови на неговото Ауди, ако искам, било си супер от 1963-а насам. Не разбирам намека - да не би да ми казва, че има някакъв стар модел? И защо си сочи джоба, не иска сама да извадя ключовете, нали!? Правя се, че не го чувам.
Намирам си тихо местенце и си купувам няколко списания, за да чета и да се обогатя, докато автобусът дойде. Книгите ми на Хорхе Букай също бяха в откраднатия куфар.
Това още повече ме натъжава, макар да ми е по-мъчно за дисковете.
Качвам се на автобуса, където започва най-дългото пътуване в живота ми. Шофьорът кара зле и дори не спира, когато за пети път го моля да отбие, за да пишкам. Казва ми, че ще спрем по-късно и ме отпраща.
Навън започва да вали силно. Автобусът прокапва и докато се усетя капките капят върху мен. Оплаквам се, но всички са глухи за моята болка.
Опитвам се да си пусна музика, но се оказва, че iPhone-а ми се е намокрил. Дори не мога да си направя нещастно селфи, за да го покажа на Цуцито. До София остават два часа. Плаче ми се, но се сдържам, нямам водоустойчива спирала, както вече казах.
Стигаме в София, където аз съм мокра, пишка ми се и съм без един куфар и един екстеншън. Цуцито ме чака на гарата с табелка "Добре дошла у дума!" Толкова съм щастлива да я видя. Тя иска да си направим селфи, че съм пристинала, за да може всички приятели да разберат.
Бързо се оправям и намираме едно лъскаво БМВ на паркинга, до което да се снимаме.
Все едно съм дошла с него, сещаш ли се! Това ми оправя настроението. Цуцито казва, че трябва да й разкажа всичко подробно още утре, но аз ще запазя най-интересното само за теб, дневнико!
Вече съм си в София, дори Пазарджик не ми липсва така. Когато другото лято дойде, ще се видим пак. Може пък и да се засечем в Лозенец. Кой знае...
ХО-ХО,
Кифличка
