Изкукуригу-изкудкудяк... падението на великите треньори

Срокът на годност е безмилостно природно понятие. Всичко се амортизира и има срок на годност. От лекарства и конфитюр, до любов и ерекция. Прескочиш ли червения пунктир на тази граница, става идиотско. Можеш да се натровиш, да пукнеш, да фалираш ... а най-често - да станеш за посмешище.

В най-обичаният спорт на света, наречен Футбол, има една тоталитарна категория вечни треньори до гроб. През годините част от тях дори се гътнаха на скамейката по време на мач.

Треньорската професия е супер стресова и емоционална. Кретенско безумие е, 60-70 годишни склерозирани старчоци да правят „кълбо напред-кълбо назад" до тъч линията в стил „Вили Вуцов". Опитът си е опит, но амортизацията на реакциите, преценките и вътрешната карантия, води най-често до комичен край на едни хора, обожавани от милиони.

Чудовищният инат на червенобузия шотландец Сър Алекс Фъргюсън от година на година става все по-перков. Ако е в името на рекорда - ок, но този дядка е роден в началото на втората световна война и четвърт век води един от най-великите футболни отбори в света. Не е ли време за заслужена пенсия?

Фърги започна да изтрещява отдавна. Да трепеш Бекъм с бутонки си е диагноза, а да паркираш Бербо дори под резервната скамейка си е чиста шизофрения, при положение, че на терена са поне пет пълни дървета.

И постоянно четем, как този изкуфял дядка е Бог на „Олд Трафорд"! Айде, стига! Да ти се догади от вечни идоли ...

Разбира се, велика футболна нация, като българската също има версия на Сър Алекс. Благодарение на калитковският късмет от американското лято на 94-та и геният на (футболиста) Стоичков, чичо Митко Пенев се превърна във вечен треньор, забранен за пенсиониране.

Година след година, „треньорът на века, Вселената и всичко останало", спасяваше отбори, бъркаше имена и стресираше литераторите с безумния си речетатив. Търпеше се, търпеше се, но нещата в последната година-две съвсем изтрещяха.

Честно ви казвам, нямам търпение да свърши мач на ЦСКА-то, да минат тъпите реклами и да дочакам озъртащата се физиономия на чичо Пенчо, пред дулото на някой микрофон. Смея се и ритам във въздуха. Дори Бени Хил и Чарли Чаплин не могат да предизвикат в мен такава реакция.

Хаотичният словоред на Пената няма аналог. Познавам дузина шизофреници, които говорят в пъти по-подредено, логично и нормално. Че имена на футболисти и смени не са му понятни е ясно отдавна, но скоро ще започне да ги бърка и по раси. А няма да е далече денят в който легендарният футболист и треньор, ще се чуди на кой отбор е треньор всъщност и с какъв цвят са им фланелките. Тъжен финал на една добра кариера!

Рано или късно футболните склерозирани пенсионери се дънят и ги разкриват. Тези дни това направиха отборите на „Лудогорец" и съответно „Базел". В резултат - ЦСКА се прости с титлата Есенен първенец в България, а Манчестър Юнайтед замина да се лигави в лига „Европа". Поредицата тепърва започва, а старчетата сами никога няма да се откажат. Първо, защото не им се виси в къщи да слушат кудкудякането на бабите и после заради егото, кинтите и рекордите.

В нормалният фен обаче, се получава обратен ефект. Той започва да мрази отчасти любимия си отбор и да злорадства при неуспехите, само защото не може да се примири, изкукуригал дядо да решава неща с които самият нормален фен би се справил в пъти по-добре.

Дори пробутваното клише, че има „можещи и не можещи, а не млади и стари във футбола", няма как да мине, когато валякът на склерозата, асфалтира мозъчните гънки при изтекъл треньорски срок на годност.

Получава се абсолютно същото безумие, като Бойко Борисов - „Футболист на годината".

Просто дайте медали за цялостен принос на Сър Фърги и чичо Пенчо и ги пратете за риба. Оставете хуморът на професионалистите, Ронан Аткинсън или Краси Радков.

Незаменими хора може и да има, но и те са със срок на годност!

Тик-так, тик-так, тик-так ...