Един мъж влиза в железария и си купува пет литра бяла органична боя. Обажда се на бившата си любима и въпреки обтегнатите им отношения я склонява да се видят в парка като приятели. Организира двама свои другари, които в точен момент да се появят на мястото на срещата. Единият трябва да носи боята, а другият - да документира случващото се с камерата на телефона си.
Сценарият е разработен така, че мъжът да грабне баката и да я излее на главата на жената, а докато тя е в шок, хладнокръвно да размазва бялата боя по лицето й. След като всичко минава по план, мъжът качва клипа от събитието в социална мрежа.
Прави го достояние на обществото, защото не се съмнява, че е постъпил мъжки.
Гордо. Доблестно. Честно.
Жената е в болница. Зрението е увредено. Психиката - също.
Това е една реална случка, пловдивска. Нищо че по жестокост съперничи на мафиотските показни наказания.
Разбрах за нея като повечето хора от социалната мрежа. Нямах сили да гледам клипа, но в съзнанието ми се вряза стопкадърът с образа на изуменото от ужас момиче - приличаше на пиле, стреснато от отровния, лепкав бял воал, който облива тялото й. Каква жестока метафора само.
Бял булчински воал с унизително и смъртоносно действие...
Този текст няма да се впуска в пледоарии относно вината на едната страна и правотата на другата. Нямам енергия да влизам в спор с всички онези активно коментиращи хора, които смятат, че "тя си го е заслужила", защото, видите ли, била курва. Не желая да воювам със съзнания, за които едно човешко същество може да изпитва върху себе си превърналото се в изискано мъчение чувство за правда на друго "човешко" същество.
Твърдо съм убедена, че никой няма право да посяга на физическата и психическата цялост на един човек, независимо от пола му, разбиранията му, поведението му. Вярвам, че разполагаме с ум и език, за да изявяваме любовта си, омразата си и несъгасието си и нито един от нас не е оторизиран да приема човека до себе си като нещо, което притежава и с което може да се разпорежда, както намери за добре.
С този текст искам да ви разкажа за насилието. Отвътре.
Такова, каквото то реално се е случило, нищо че, разказано, прилича на скалъпен сценарий за телевизионен сериал. Искам да ви разкажа за ужаса, за страха, обидата и болката. Искам да ви накарам да го видите.
Тя и той се обичаха. Имаха най-красивата любов и най-вълшебната сватба. Заживяха в уюта на семейната заедност естествено. Пиеха кафе сутрин, правеха планове за ваканциите и уикендите си, грижеха се за детето си. Имаха дом, кариери и мечти. Никога не се бяха карали. Никога не си бяха повишавали тон.
После нещата се промениха.
Стана изведнъж - като срязано с нож.
Той се влюби и отнесе сърцето си нанякъде, в новите сини простори на спонтанно появилата се любов. Тя усети липсата му в обърнатия хладен гръб нощем, разсеяното участие в домашните разговори и възпалената раздразнителност за всичко. Опита се да говори. Притеснен от самия себе си и лепкавото чувство за вина, Той отказа.
Една топла вечер, докато гладеше дрешките на едногодишното си дете, женски глас й съобщи по телефона, че "мъжът ви е пиян и буйства, трябва да дойдете да си го приберете". Тя отпусна ютията върху дъската за гладене и дълбоко въздъхна заедно с горещата й пара.
Същата вечер, когато се прибра у дома, Той й удари шамар.
Направи го, докато повтаряше "ти не го заслужаваш". Ръката му се отплесна в празното пространство и като магнит се вкопчи в бузата й. Отне й минута, докато осъзнае какво се случва. Още в същия миг му прости, защото вярваше, че това е алкохолът, не той. Огледа в огледалото отпечатъка от пръстите му и се опита да си представи същата тази ръка, когато я галеше по косата.
На другия ден Той се извини.
Беше искрен и разкаян. Смотолеви извинението си бързо, но по момчешки нескопосано, а момичетата ги харесват тия неща. Тя го прегърна. Помисли, че това е за първи и последен път.
После минаха години. Две, три или четири, Тя отказваше да ги брои. Ежедневието беше върнало ритъма в семейния им живот и беше легализирало отчуждението като част от него. Той не забелязваше присъствието й. Тя се опитваше да свикне с това и да го обвие във философски обяснения за "нуждата от собствено пространство". Сватбеното им легло се беше превърнало в мавзолей на самотата.
Понякога Тя се опитваше да върне желанието му да я люби. Един път дори си купи секси бельо, запали свещи, пусна тиха музика и са разположи предизвикателно върху леглото. Той влезе делово от банята, погледна я стъписано и процеди:
"О, моля ти се, я се облечи!...". И тя се облече.
Той беше добро момче. Съвсем искрено съзнаваше, че няма право да разполага с Нейния живот, като го превръща в нещо, което Тя не иска. Въпреки това я обричаше на самота и отдаваше себе си на жената, в която беше влюбен. Присъстваше, но го нямаше. Говореше, но не слушаше. Ядеше храната й, носеше изгладените от Нея ризи, но не я забелязваше.
Тя беше добро момиче. Вярваше, че само смъртта може да ги раздели и влагаше всичките си усилия да покаже предаността си. С кожата си усещаше присъствието на другата и дори по някакъв мазохистичен начин я обичаше, защото двете имаха нещо общо - бяха отделили точно този мъж от милионите мъже на земята и го бяха обикнали.
Една вечер Той не се прибра. Тя спеше на пресекулки в семейното легло, вдишваше аромата на възглавницата му и се опитваше да разгони страховитите мисли за това какво може да му се е случило. Не му звънеше, за да не го дразни. Впиваше слуха си във всеки шум на асансьора и се надяваше да чуе ключа в ключалката.
Чу го към четири сутринта.
Отпусна се спокойна под завивката и остави сънят полекичка да я преборва. И точно тогава Той влетя в стаята. За секунди я измъкна от леглото, заклещи я до стената, обхвана с длан врата й и изкрещя
"Искам да видя как кръвта ти тече по тая стена!..."
Тя се задушаваше и сподавено го молеше да я пусне. Пусна я. После я хвана за косата и започна да я дърпа. Не беше на себе си. Дъхът му ухаеше на нещо непознато, очите му излъчваха омраза, а ръцете му, несвикнали да налагат женско тяло, замахваха и се спираха във въздуха. Точно в този момент Той я ненавиждаше.
"Гад мръсна, не мога да те понасям!"... Грозните думи излизаха като водопад от устата му и наводняваха стаята, в която някога правеха любов. Измъкваха се изпод вратата и започваха да се стелят на джвакащ килим из цялата къща. Тя шептеше, за да предпази съня на детето, а той се връщаше към себе си едва, когато от детската стая се чуваше лек шум.
На другата сутрин пиха кафе.
Опитваха се да се държат сякаш нищо не се е случило. Някъде към последната глътка Той се опита да я погледне в очите, хвана ръката й и се извини. Беше искрен. Тя му прости. Някак вътре в себе си беше уверена, че това не е ОНОВА. Че тези неща се случват в живота на другите - тези, за които са спешните телефони, психолозите онлайн, клубовете по взаимопомощ. Когато Той излезе, си поплака. Разказа на приятелка. Тя мълча от другата страна на линията и накрая я попита дали приема това за нормално...
Скоро сценарият се повтори. Отново през нощта, отново изневиделица. На сцената този път се появи нож, с който Той искаше Тя да го накаже за това, което е направил. Тя се уплаши до смърт, защото знаеше, че появи ли се оръжие, все ще се намери кой да е ранен.
Докато се опитваше да избегне острието му наоколо, падна на земята. Той я срита като псе. Тя се опита да избяга от дома, а Той я затисна с входната врата така, че тялото й заприлича на разтворена книга. Пишеще с всички сили "Помоооощ!", а Той я умоляваше да спре. После я заплашваше. Накрая й запуши устата, изви й ръцете и я блъсна в парното.
Понякога Тя успяваше да избяга от нощните скандали. Качваше се на колата си и обикаляше близките бензиностанции. Купуваше си кока-кола, сядаше и гледаше хората и колите, които зареждаха гориво. Представяше си живота им. Чудеше се дали и те като нея не бягат от някоя семейна битка. Когато се връщаше призори у дома, Той спеше. Умореното му тяло приличаше на застинал паяк върху брачното легло. Взимаше душ, за да отмие унижението и лягаше до него.
Една нощ обаче не издържа.
Беше легнала при детето, защото очакваше Той отново да се върне в онова настроение. Полуспеше, полуядеше, полуживееше. Когато чу стъпките му, леко се надигна в леглото. Почти не разбра кога Той влезе и как ръката му стискаше като в менгеме лицето й над спящото им дете. Само в несвяст чу как то се разбужда.
Точно тогава, в тази част от секундата, Тя разбра, че повече не може. Като вакуум изсмука цялата сила от крайчетата на изтерзаното си тяло и замахна. Ръката й се стовари върху лицето му и започна да дере като животно. Очите й не виждаха, ушите й не чуваха, само ръката й защитаваше отчаяно цялото й човешко същество. Дереше и дереше, дереше и дереше...
Когато свърши, разбра, че това е краят. За Нея.
За Него обаче не беше. В следващите месеци стоварваше редовно гнева си върху Нея, а на сутрините избягваше погледа й и по свой си начин търсеше извинение. Всъщност не искаше да я удря. Просто някак участваше в това и сам не можеше да си обясни как се случваше така. Чуваше се да я нарича "парцал", чуваше се да я кара да повтаря по десет пъти "аз съм нищожество!", докато държеше ръцете й извити и подпираше с юмрук гръкляна й.
Виждаше синините по тялото й на следващия ден и сам не можеше да повярва, че ги е причинил. Гледаше я, докато спи и виждаше само безпомощно отворената й уста и ръцете, доверчиво отпуснати покрай слабото й тяло. Съзнаваше, че това, което й причиняваше, е ужасно. И никога, за нищо на света не можеше да го нарече с истинското му име - насилие...
Разказах ви тази история така, както я знам. Не ме питайте откъде.
Не ви описах задъхано и майсторски чувствата. Те са си там, под действията. Стоят нащрек в онази бездна между "голямата любов" и "голямата самота", която ние, слабите и неумели в общуването си хора, създаваме. Крият се зад комплексите ни, които ни превръщат в ежедневни агресори.
Позволяват ни да вдигаме ръцете, с които сме галили, и да ги превръщаме в оръжия върху телата, които сме любили. От хора се превръщаме в чудовища и смятаме за изконно правото си да раздаваме правосъдие чрез сила. Оскотяваме.
Той и Тя не останаха заедно. Тя никога не забрави онези нощи. Той никога не си призна за тях. Останаха им ощърбаните спомени от голямата любов и парещите от времето след нея. Остана й белег на крака от едно врязало се в него стъкло, което Той изрита. Остана му резка от ноктите й върху бузата.
Така до следващия път.
Бялата боя от тялото на онази жена ще се отмие.
Очите й може би отново ще виждат. Мъжът вероятно ще премине на прибежки през полицията и съда и по балкански ще бъде оправдан, в категорията "семейна разправия".
Народът ще продължи да коментира подобни случки, като се впуска да мери вината на двамата.
Ще приема, че "едно-две шамарчета" в семейството си е в реда на нещата. Ще участва в кампании против домашното насилие, ще цъка с език на такива новини от екрана на телевизора и вечер охотно ще размахва юмруци над домашните си или тихомълком ще понася такива.
И така ще бъде, докато домашният насилник се приема за "егати готиния пич!"
Ми не е готин! И пич не е.
Просто е нищожество.
Бегущий Волк, а версията на колежката ти съществено различна от твоята ли е? Нея също ли ще чуем, или няма нужда, защото твоята е по-истина? Всеки човек си има истина. Обективните, наблюдаеми факти са неща като синини, натъртвания или, както е с случая от статията, блажна боя. Ужасно нереалистично ли би било едно човек, който като хлапе е бил побойник (негови думи), да е употребил ненужна сила срещу жена, която му е лазила по нервите (според неговото възприятие, а побойниците чесно са с твърде лесно наранимо его)?
Деоуин, Съмнявам се, че озовавайки се в подобна ситуация, би направил друго. Ако я оставя, ще ми се качи на главата, ако не я оставя - ме гонят от работа. В действителност е много трудно да си мъж днес - повечето закони са построени така, че жената е с по-големи правомощия от мъжа. Разследващият полицай, а и други хора ми разправят: "ама т'ва е жена, бе. как ше я биеш?"Ами, поведението й е не е като на жена, нали?! Осъзнава, че не може да се сравнява с другия и прави това, което може - да обижда и рита. Ти явно си в свят, в който жените са перфектни, женствени, задължително милички и приятни, и чудовища не могат да бъдат (общият стереотип). Но това е точно стереотип и нищо повече. Могат да бъдат много гадни кучки и пред хората да се преструват на готини, но ако им паднеш ...Спорил ли си с жена?! Ако не си, опитай, за да видиш логика и женствено поведение...
Пикси, Така е! Много жени са в такава ситуация, но пък и често получават стимули заради това, че са жени. Например, сега въвеждат задължителни квоти за жени в надзорните съвети, в мениджмънта и т.н., включително в типично мъжки (щото преобладават мъже) професии. Съгласен съм, нека има жени в мениджмънта, в политиката, в другите професии, обаче нещата довеждат до друг тип дискриминация - ти си квалифициран, знаещ, можещ, но квотата за мъже във вашата фирма е запълнена и мястото ще се заеме от жена, без задължението да е по-добра от мен като мъж. А много жени печелят в пъти повече, отколкото мъжа до тях, което довежда най-често до раздяла, просто той не е достатъчно добър за нея Отделно, самите жени си търсят паричковци, независимо от тежките им, понякога, пороци - пиене, хазарт, побоища.
Абе какво станА!? Тръчкащия вук с БМВтата, големия бизнесмен, честен частник у Германия, дето беше егати мъжествения пичага, се оказа, че го пердашела шефката му у продавалницата .
Шефка - друг път, искаше й се да стане...Абе, к'во ли не прави човек за висок социален статус, пари, престиж...Вече е отдавнашен случай, но се сетих, щото си е показателно к'ви кучки могат да са жените (не казвам,че задължително са)...
>поведението й е не е като на жена Тоест, излязла е от кухнята. Ако наистина мислиш, че има определен праг, над който мрънкането на жена ти нанася толкова сериозна психическа травма, че оправдава физическо насилие, то разликата между теб и произволен див люлински селяндур, който бие жена си, е единствено количествена, а не качествена, и се свежда до големината на компромиса, който двамата правите със съвест, доблест и почтеност. >Ти явно си в свят, в който жените са перфектни Не, не съм. Опитваш се да избягаш от реалността под претекста на фалшива дуалност - или жените са "перфектни", или имаш право да ги биеш, когато не са. А всъщност нито жените, нито мъжете, са перфектни, нито имаш право да насилваш когото и да било.
абе... аз досега не съм стрелял по хора... понеже като знам как стрелям... се плаша от крайния резултат и се възпирам това съвсем не значи, че много от хората... не заслужават да ги застрелям... последно време хората, за които се сещам, са много ниска проба...
Диян Янков една друга вяра казва така: Бий жена си всеки ден, ти и да не знаеш защо, тя знае
Дияне, с твоя външен вид е ясно защо говориш така, но хайде не ни брой всички от твоя подвид...
Не знам коя ми е изтрила коментара ама да й пожелавам да не види шопинг цела година! За МОЛ да се МОЛи, МОЛ да не види! Чанти да сънува, с пликчета от Кауфланд да ходи!
Mного тъпи мъже имало в тая страна. Добре че до сега само възпитани и интелигентни съм срещала, които могат по интелигентен начин да се справят с проблемите Ако всички бяха като коментиращите, България съвсем щеше да се затрие. Чудно ми е как изобщо някоя жена може да стои при такива идиоти като защитаващите и използващи насилие. Всички насилници жена да не видят до края на живота си, да обърнат резбата и да се млатят със себеподобни! ;)
Kenny McCormick ти видя ли му снимките във Фейсбук? Личи му че е селски бек! И тази профилна снимка е мечтата му, която няма как да се сбъдне скоро!