Бях на шест, когато баща ми ме водеше до басейна и ми разправяше: "Ако спортът не беше важен, тук щеше да има кръжок по хербарий". Тъкмо започнах да се издавам, че водата не ми е стихия, закриха басейна и двамата си отдъхнахме.
Малко по-късно спортни мисионери забелязаха да стърча над другите и ми обясниха, че ставам за хандбал. Попитах баща ми харесва ли му тая игра, а той разтърси кльощавата ми ръка и каза, че вероятно ще ме размажат. Все пак ме заведе в някаква зала, пълна със здрави какички, които нито веднъж не ми подадоха топката на първата тренировка.
Казах му, че ще продължа, ако спре да се мъкне с мен. За 13-те години, през които се занимавах професионално със спорт, не е идвал на нито едно мое състезание или дори награждаване - и му вярвам, че не е нарушил уговорката. Докато разглеждаше купите и медалите ми после, успяваше да прикрие досадната си родителска гордост колкото можеш да не залитнеш, разминавайки се с Шарапова в магазина. Но знаеше, че ако се разприказва на тема "най-добрата дъщеря на света", ще насочи към ентусиазма ми карфица. И вадеше таблата, за да ми докаже в две-три игри колко съм зле.
Магията на моя родител беше в мълчаливата ирония към тщеславието и големите приказки, в която взаимно се възпитавахме. Той е като приятеля, при когото отиваш, когато просто искаш да разрежеш един домат на две, да го поръсиш с малко сирене и босилек и да го изядеш с ръце, кръстосал крака на пода. Не е бащата, който при всяка твоя изява се накланя към терена, сякаш чрез глупавата си стойка ще ти помогне да вкараш гол. В тона му е нямало много разлика, независимо дали съм му съобщавала за супер грамота или за четворка по химия. Нищо повече от мирен.
Така се промъкнах между капките от пороя на родителските амбиции. Като Червена шапчица, която по пътя почва да пъха в кошницата за баба си и едни весели гъбки и в играта се сдружава с вълка. Пред мен никога не са се изправяли някакви родителски предупредителни знаци, че натам има опасни завои, а натам не толкова (но се оказва, че има свлачище). И в каквото и да съм имала зрънце талант, то не е било генномодифицирано с изкуствени хвалби или наставления само за да угоди най-вече на тяхната нужда от забележително дете.
Затова можех с лекота да реша кога да спра да искам да съм голям спортист - и да стана голям хедонист. А няколко години по-късно не съм на първия футболен мач на четиригодишното ми хлапе - като реакция на надеждата ми никога да не го вкарам в обръча на родителските надничания в бъдещето му. Обясних му, че дядо му ги разбира тия неща, а на дядо му напомних да си седи по-назад и да си вземе вестник.
Мой приятел се занимава с турнирите на детските градини и знам какво става, за да се стигне до Кодекс с послания към родителите. Да не психират децата със свръхочаквания, да не обиждат другите състезатели, да не вземат думата вместо треньора, нито мястото му... Все неща, които докарват тези събития до игра на гърчави жестове и патетични подвиквания меджу вманиачени родители. Чиито деца в тая възраст трябва просто да се забавляват, а не да бъдат пропагандирани с мачистки подмятания: "Давай, сине, сам към вратата, ти си човекът".
Ако спортът не подготвя децата добре за живота, по-добре всички да ходим да правим хербарий. Спортът в тази възраст е преди всичко начин да се включиш в общност, да се научиш да уважаваш, харесваш и подкрепяш другите около теб, да се дисциплинираш и да изпитваш тръпка от трудностите. От опит знам, че всичко това е работа на треньорите. И поради тая причина ми се струва извратено буквално да нахъсваш някакво 4-5-годишно дете да бие на всяка цена в първия си аматьорски турнир в живота. А ако се окаже от губещия отбор, веднага да му набуташ нервно един сладолед в лицето за успокоение. Много рано ги почваме с антидепресантите...
На Първи юни обикновено говорим за детските книжки, герои и песнички, но се сетих за спорта именно защото той е най-приятният начин за каляване на характера. Но и обратното - особено ако хлапето се запознае с победата или загубата далеч преди да е опознало какво е да дава най-доброто от себе си. А това може да стaне сaмо ако го оставиш то да реши какво да излезе от него. Не вярвам чак толкова да предаде гените ти...
Не е лоша статията и мога само да поздрава авторката за отношението й към спорта. Само не съм съгласен много с подхода със дечурлигата. Може да идеш с лапето кат играе - ей тъй за морална подкрепа. Не да викаш и да го караш на сека цена да победи и да му се сърдиш ако не може. Даже и да падне мое му се ухилиш и да му каеш "Ай ходим да пием по една лимонада сине! Добре се справи па и оно важното е да ти е убаво - мани ги победи, точки и прочие...". Ма това последното кат излезеш от фонов режим - гледаш без да викаш кат улав (кат примера с дедото с вестника). Така сметам, че пак му даваш свобода и не се чувства обременен, а па от друга страна и ти си там та се чувства подкрепен дребния един вид.
Всичко зависи от комуникацията с детето - ако си му обяснил защо не искаш да ходиш и ако си наясно, че за него не е драма, подкрепям. И аз съм се налгедал на истерични родители по тържества и състезания с по пет фотоапарата и камери в ръце и това е плашещо. Включително на някои деца им става лошо то пренавитост какво ще покажат на мама и тате. Нещата трябва малко по изи да стават с децата, щото възпитаването в нарцисизъм до нищо добро не води. Мисля че "дедото с вестника" е шега Колкото до бащата на авторката, явно е бил голем пич
"Не вярвам чак толкова да предаде гените ти " - хубаво послания за родители, които чрез децата си искат да осъществят своите неосъществени амбиции!
Исках да кажа за дедото с вестника (бащицата на авторката), че го давам за пример как да се държи един родител. Гледай мача, чопли си семките там и не му се мешай на мънинкия. Он си знае по-добре къ да играе и кво да праи. Що е лесно да се вика отстрани и да се натяква как можело по-добре и т.н. Много са комплексни нещата и ако родитела постоянно ръчка чедото, на дребните им писва и заебават сичко. А много често и самите родители забрават на кво ниво на развитие е и психиката и физиката на дребните. Същото е се едно некой да седне до тебе в колата и да ти дудне постоянно - леко навий волана, по-нежно с газта, ма не се натискат така спирачките....па нема ли да го изфърлиш навънка да си оди с рейса?!
Отдавна, отдавна не бях чела нещо толкова извън общото врякане. Спотаено и мило и толкова близко до мен.
Сори, Iratais, не съм разбрал - напълно подкрепям мнението ти
Нема нищо Гаро - ич да ти не пука. Яз некой път сам не мое се разбера кво искам да кажа па кво остава за околните. Ма убавото е, че се разбрахме некакси .
е, хубаво е все пак и от време на време да тупаш по рамото, не само да седиш, да чоплиш семки и да извозваш до дома...
деца, неам, па мое и да неам, кат се гледам. ама, мисля че трябва да си му равен и приятел, по-голем от най-големия му приятел по колички и камиончета. знам, че е лесно да се каже. но баща и син, конкретно за тоя пример, според мен трябва да има какво да си чоплят заедно, независимо дали ще е марки, монети, спорт, игри на ексбокса или нещо подобно. пък майката там да е лошата и мразената...
, но е продължение на предния коментар. Дете пита баща си: Тате , какъв празник е 8-ми март? - Ами, сине, същия като Хелоуин - пияни вещици се разхождат по улиците. - Ама, тате, вещиците не са ли само в приказките? Бащата поглежда към кухнята и отговаря: И аз някога така си мислех...
Баси якия виц . Фолъне - спор нема, че требва си чоплиш с дребното нещо заедно. Яз така права (кога съм у БГ) с мойто гномче. Много е убаво. Ма искам да кажа, че не мое да търчиш прокрай тъча с хавлията и водичката кога е на мач примерно що ше умре от срам с тебе. Кога е с негови връстници ти работа тама немаш. Ако си наблизо влизаш у т.нар. (яз така си му викам) фонов режим - зимаш си некоя биричка или у моя случай некъв швепс, седаш си у кафенето наблизо да им фърляш по един поглед и ако има нужда от тебе они ше те викнат. Кога па стане ептен голем той ше си ми казва, ако има нужда да ода с него некъде. Ако рече "Дърт ше идваш ли на мача?" ше му каем "Па шо да не додем" ма он ше си реши. Колко по не им се буташ у работите на дечурлигата толко по ше те уважават и тачат. Естествено има си и правила къде требва се спазват ма те не влизат у таа тема. Кат например да почне да закусва с амфети и ти да се праиш че не е твоя работа. Много тънко требва се подхожда и да усети човек кога и къде прекалява. Ма си требва внимание и самоконтрол от страна на родителя (не на лапето!).
Хубава статия. А цялата истерия с образцовите родители наскоро се пръкна и я създават тотално неуравновесени хора. Никой не ми е висял като орел над главата, никъде не са ме придружавали нонстоп, никога не са ми проверявали домашни, не са ми се месили в личния живот и т.н. Ама защо се бърка с пълна незаинтересованост, не знам. Не е. п.с. Фолен, по ирония на съдбата дъщери им се раждат на баталите кат тебе ;)
Ма искам да кажа, че не мое да търчиш прокрай тъча с хавлията и водичката кога е на мач примерно що ше умре от срам с тебе. Кога е с негови връстници ти работа тама немаш. Ако си наблизо влизаш у т.нар. (яз така си му викам) фонов режим --- ама аз изобщо не съм твърдял подобно нещо. то това повече отива на некоя мама да го прави. за фоновия режим и всичко останало - така действат и истинските приятели в живота, независимо на ква възраст сте и кви са ви разликите в години. приятелите се усещат. и т.н.
империал - ше помпим, докато се появи мъжко, па! иначе бащата може да е приятел и с момиченце, поне първите 5-10 години. за след това не знам... бе ще го мислиме в движение.
на мъжа по му отива да се вдетинява и да "слиза" на нивото на малките. поне аз така си я виждам моята роля некой ден, хевентуално. майката трябва да е котвата, да държи нещата под контрол.